— Съюзът между сродни души е не по-малко значим от добрия брак — например подемаше леля, след което изтъкваше голяма част от доводите на посредницата, ала винаги се връщаше към най-важния според нея. — Съюзът лаотун се създава по собствен избор, целта му е съкровената близост между две души, врекли се във вечна вярност. За разлика от него, при женитбата си не избираме ние, а целта на брака е една-единствена — раждането на синове.
Когато стигнеха до тази тема, мама се опитваше да утеши етърва си:
— Имаш си Красива луна. Тя е добро момиче и носи радост на всички ни…
— И ще ме остави сама завинаги, когато се омъжи. Твоите синове ще бъдат край теб до края на живота ти.
Всекидневно разговорът достигаше до това тъжно заключение и всеки път майка ми се опитваше да го отклони към въпроси от по-практично естество.
— Ако Лилия и това момиче станат лаотун, тогава тя няма да има посестрими. Всички жени в семейството… — „са имали“, смяташе да довърши изречението мама, ала леля я изпреварваше с друг завършек:
— … могат да й бъдат като посестрими, когато е нужно. Ако сметнеш, че са ни нужни още момичета за месеца на седенкуване и песни в женската стая, когато Лилия се зажени, може да поканим неомъжените дъщери на съседите.
— Те няма да я познават добре — казваше мама.
— Но сродната й душа — да. Докато дойде време да се омъжат, ще са станали по-близки, отколкото сме ние със съпрузите си.
На това място леля винаги замълчаваше за миг.
— Лилия има възможност да поеме по път, много различен от нашия — след минута подемаше отново тя. — Лаотун допълнително ще повиши стойността й и ще покаже на хората от Тункоу, че е достойна да стане снаха в добро семейство от тяхното село. А тъй като връзката между сродни души е вечна и не се разтрогва при женитбата, отношенията ни с Тункоу ще се заздравят още повече, а съпругът ти — и всички ние — ще получим още по-голяма закрила. Всичко това ще спомогне за подсигуряването на положението на Лилия сред жените в дома на бъдещия й съпруг. Няма да е обезобразена от грозно лице или осакатени нозе. Ще бъде жена със съвършени златни лотоси, която вече достатъчно е доказала своята вярност, преданост и изкусността си в тайното писмо като сродна душа на момиче от собственото им село.
Този разговор се водеше в безброй варианти, които слушах ежедневно. Не можах да узная в какъв вид те бяха предавани на баща ми, когато двамата с майка ми си легнеха вечер. Встъпването в този съюз щеше да му струва значителни средства — за редовно разменяните подаръци между двете лаотун и семействата им, за храна и вода за Снежно цвете по време на престоя й у дома и за разходите ми при посещенията до Тункоу — с каквито той не разполагаше. Ала, както каза госпожа Уан, от мама зависеше да го убеди. Леля също помагаше, като подшушваше някоя и друга дума на чичо, тъй като бъдещето на Красива луна бе обвързано с моето. Твърдението, че жените нямат влияние върху решенията на мъжете, е дълбоко погрешно и глупаво.
В крайна сметка семейството ми направи избора, който самата аз желаех. Следващият въпрос бе по какъв начин да отговоря на тази Снежно цвете. Мама ми помогна да украся по-богато чифт обувки, които изработвах — първия ми подарък за сродната ми душа, но изобщо не бе в състояние да ме посъветва относно писмения ми отговор до Снежно цвете. Според обичая ответното послание се калиграфисваше върху ново ветрило, което след това ставаше част от разменените „сватбени“ дарове. Ала аз имах нещо друго на ум, нещо, което напълно разчупваше традицията.
Плетеницата от листа, обточваща ръба на ветрилото, ми напомняше за старата поговорка: „Бял боб14 и папая дълги стъбла вият, дълбоки корени пускат. Палмови дървета, опасващи градинските стени, здраво хванати в земята, извисяват хилядолетна снага“. За мен тези слова изразяваха същността на нашата бъдеща връзка: дълбоко пребъдно сливане на две души. Исках това единствено по рода си ветрило да бъде вечен символ на нашия съюз. Бях едва на седем и половина, но си представях каква скъпоценна вещ щеше да бъде то един ден, прикътало в гънките си всички наши тайни послания.
Веднъж убедена, че ще напиша отговора си върху подаръка на Снежно цвете, помолих леля да ми помогне да съчиня подобаващо послание. В продължение на дни обсъждахме възможностите. Ако ответният ми дар беше така дързък, то словата ми трябваше да са възможно най-традиционни. Леля написа думите, които подбрахме, а аз упражнявах йероглифите, докато краснописът ми стана сносен. Когато резултатът бе задоволителен, аз стрих мастило и го разредих, докато се превърна в тъмночерна смес. Хванах четчицата за писане, изправена между палеца, показалеца и средния ми пръст, и я потопих в течността. Най-напред изрисувах малко снежно цвете сред гирлянда от листа, поръбващ ветрилото. За посланието си избрах съседната на изпъстрената от изящния почерк на Снежно цвете гънка. Започнах с традиционното обръщение и продължих с общоприетите в такива случаи фрази:
14
Увивен бял боб (Dolichos lablab) — увивно растение от сем. Бобови с лилави цветове и ярколилави шушулки, широко разпространено в Африка, Индия, Индонезия; използвано за храна, фураж и като декоративно растение. — Б.пр.