„Ето че ти пиша. Моля те, изслушай ме. Макар да съм бедна и неподходяща за теб, макар да съм недостойна за високите двери на твоя дом, днес пиша, за да ти кажа, че е било писано да се свържем. Словата ти изпълват сърцето ми. Ние сме двойка мандаринки. Ние сме мост над реката. Навред хората ще ни завиждат. Да, искрен е копнежът на сърцето ми да те следва.“
Естествено, не мислех сериозно тези неща. Как бихме могли да говорим за сърдечна обич, приятелство, вечна отдаденост, когато бяхме едва седемгодишни деца? Дори не се бяхме срещали, но и да не беше така, бяхме твърде малки, за да разбираме нещо от подобни чувства. Клетвите ни бяха само думи, които пишеш с надеждата някой ден да се сбъднат.
Положих ветрилото и изработените от мен пантофки върху парче плат. Сега, когато ръцете ми бяха свободни, умът ми бе обзет от многобройни тревоги. Дали не бях твърде недостойна за семейството на Снежно цвете? Дали, щом погледнеха почерка ми, нямаше да осъзнаят колко по-долу стоя от тях? Нямаше ли да сметнат незачитането на традицията за лошо възпитание? Дали нямаше да се отметнат от договорката? Тези тревожни мисли — лисици демони в ума, както ги наричаше майка ми, не ми даваха мира, ала можех само да чакам, да продължавам да се трудя в женската стая и да се грижа нозете ми да си почиват, за да заздравеят костите им правилно.
Когато госпожа Уан видя какво бях сторила с ветрилото, отпървом стисна устни неодобрително. После, след дълъг момент на размисъл, кимна многозначително:
— Наистина са идеални една за друга. Тези две момичета не са сродни души само според осемте йероглифа, в тях живее и еднакъв дух, непокорният дух на Коня. От това ще излезе нещо… интересно.
Тя изрече тези последни думи почти въпросително, което на свой ред ме накара да започна да се питам различни неща за Снежно цвете.
— Следващата стъпка е да изпълним официалната част. Предлагам да придружа момичетата на панаира на храма на Гупо в Шъся, за да сключат договора. Майко, ще имам грижата за превоза и на двете деца. Няма да се наложи да вървят много.
С тези думи госпожа Уан хвана четирите краища на плата, загърна ветрилото и пантофките и отнесе дара на бъдещата ми лаотун.
Снежно цвете
През последвалите дни ми бе трудно да седя кротко, за да почиват краката ми, както се искаше от мен, понеже можех да мисля единствено за предстоящата среща със Снежно цвете. Дори мама и леля се увлякоха от моето вълнение и предлагаха идеи какво да включим в договора, макар никога да не бяха виждали подобен документ. Когато паланкинът на госпожа Уан спря пред прага ни, аз чаках чистичка и пременена в скромни селски дрехи. Мама ме свали по стълбите и ме изнесе навън. Десет години по-късно, когато се омъжвах, щях да направя подобно пътуване с паланкин. При втория повод изпитвах боязън от новия живот, който ми предстоеше, и тъга от раздялата с познатия ми свят, докато при настоящата среща се чувствах замаяна от нервна възбуда. Дали Снежно цвете щеше да ме хареса?
Госпожа Уан задържа вратата на носилката, мама ме свали на земята и аз пристъпих в тясната кабинка. Наяве Снежно цвете бе далеч по-хубава отколкото в представите ми. Очите й бяха със съвършена бадемовидна форма. Бледата й кожа показваше, че не бе прекарвала дълго навън, за разлика от мен през ранното ми детство. От другата й страна висеше червена завеска, от която по черните коси на Снежно цвете играеха розовеещи отблясъци. Носеше небесносиня копринена туника с избродирани облачета. Изпод панталоните й надзъртаха пантофките, които бях направила за нея. Не каза нищо. Може би бе също толкова нервна като мен. Усмихна ми се и аз й отвърнах.
Паланкинът беше за един човек и трябваше да се сгъстим. За да не се накланя, госпожа Уан седна по средата. Носачите ни вдигнаха и скоро вече подтичваха по моста, който извеждаше от Пууей. Никога преди не бях пътувала с паланкин. Четиримата носачи се мъчеха да тичат така, че люлеенето да бъде възможно най-малко, но от спуснатите завеси, горещината, вътрешното ми безпокойство и странното ритмично движение започна да ми прилошава. Досега не бях напускала дома си, така че дори и да можех да надникна през прозореца, не бих се ориентирала къде се намираме или колко още път ни остава. Бях чувала за панаира при храма на Гупо. Та кой не го знае? Всяка година на десетия ден от петия месец там се стичаха жени от околността, за да отправят молитви към богинята да ги дари със синове. Казваха, че хиляди хора посещават панаира. Не можех да си го представя. Когато през завесите до нас започнаха да достигат шумовете от звънчетата на конските коли, подвикванията „Отдръпнете се!“, които носачите ни отправяха към минувачите, и възгласите на уличните търговци, които подканяха хората да си купят пръчици тамян, свещи и други дарове за храма, разбрах, че пътуването ни е стигнало до своя край.