Паланкинът спря и носачите ни свалиха на земята с тежко тупване. Госпожа Уан се надвеси през мен, бутна вратичката, нареди ни да мируваме и излезе. Затворих очи, като благодарях наум, че пътуването свърши, и се опитвах да успокоя бунтуващия ми се стомах, когато един глас изрече собствените ми мисли:
— Толкова се радвам, че пристигнахме. Имах чувството, че ще повърна. Какво щеше да си помислиш за мен тогава?!
Отворих очите си и погледнах към Снежно цвете. Бледата й кожа бе придобила същия зеленикав цвят, какъвто си представях, че има моята, но в погледа й проблясваше неприкрит интерес. Със заговорнически вид тя вдигна рамене до ушите си, усмихна ми се по начин, който, както скоро щях да науча, означаваше, че хрумването й ще ни вкара в беля, поотупа възглавничката до нея и каза:
— Да видим какво става навън.
Основното, което предопределяше съвпадението на осемте ни йероглифа, бе, че и двете бяхме родени в годината на Коня. Това означаваше, че би трябвало да притежаваме приключенски дух. Снежно цвете ме погледна отново, преценявайки пределите на моята смелост, които, трябва да призная, не се простираха много далеч. Поех дълбоко дъх и скочих в нейната част на носилката, а тя дръпна завесата. Сега вече виждах лицата, чиито гласове бях чула преди това, а пред погледа ми се разкриха невероятни гледки. Хора от народа яо се суетяха около опънати платнени павилиони, натруфени с диплещи се планини от платове, в много по-ярки цветове от тези на мама и леля. Трупа музиканти в пищни костюми мина покрай нас на път към операта. Един човек водеше прасе на каишка. Никога не ми бе хрумвало, че някой може да докара прасето си за продан на панаира. На всеки няколко секунди покрай нас завиваха паланкини, които, както предположихме, возеха жени, идващи да сторят жертвоприношения на олтара на Гупо. Много други вървяха по улицата — посестрими, омъжени из нови села, които се бяха срещнали отново в този специален ден, — облечени в най-хубавите си премени и с пищно избродирани украшения на главите. Те се полюшваха на златните си лотоси. Отвсякъде ни заливаха многобройни прекрасни гледки, подсилвани от някаква невероятно сладостна миризма, която полъхваше в паланкина, изкушавайки обонянието ми и успокоявайки стомаха ми.
— Идвала ли си тук преди? — попита Снежно цвете.
Поклатих отрицателно глава и тя продължи да бърбори:
— Аз съм идвала с майка си няколко пъти. Винаги е много забавно. Посещаваме храма. Мислиш ли, че ще идем в него днес? Не ми се вярва, дотам има да се върви много, но се надявам да можем да навестим сергията за таро. Мама винаги ме води там. Усещаш ли миризмата? Старият господин Дзуо, това е собственикът, прави най-вкусното лакомство в целия окръг.
Идвала е тук много пъти?
— Ето как го приготвя: най-напред изпържва кубчетата таро, докато отгоре не се получи твърда хрупкава коричка, а вътре останат крехки. После, на силен огън разтопява захар в голям уок15. Опитвала ли си захар, Лилия? Това е най-вкусното нещо на света. Та той я разтопява, докато стане кафява, после мята парчетата таро вътре и хубаво ги овалва в захарта, докато се получи глазура. После ги изсипва в чиния и ти я сервира с купа студена вода. Няма да повярваш колко е горещо тарото под захарта. Направо може да ти пробие дупка в гърлото, ако се опиташ да го изядеш веднага, затова вземаш парченце с пръчиците и го топваш във водата. Пук, пук, пук! Така прави захарта, когато се втвърдява. А като отхапеш, най-напред усещаш хрускането на захарната коричка, после хрупкавината на пърженото таро и накрая меката сърцевина. Леличка непременно трябва да ни заведе, не мислиш ли?