— Леличка?
— Ама ти си можела да говориш? Помислих си, че може би знаеш само да пишеш красиви думи.
— Може би не говоря толкова, колкото теб — отговорих тихо, жегната от думите й. Тя бе правнучката на имперски чиновник и притежаваше много по-широки познания от дъщерята на прост земеделец.
Снежно цвете взе ръката ми в своите ръце. Дланите й бяха сухи и горещи — жизнената й енергия, ци, пламтеше силно.
— Не се безпокой. Няма значение дали говориш, или пък мълчиш. Моята бъбривост често ми създава неприятности, защото обикновено не мисля, преди да изрека нещо, а ти ще станеш идеална съпруга, която винаги подбира думите си изключително внимателно.
Виждате ли? Още там, в първия ден, между нас възникна разбирателство, но нима това ни попречи да правим грешки в бъдеще?
Госпожа Уан отвори вратата на паланкина.
— Хайде, момичета. Всичко е уредено. Десет крачки и сме стигнали. Една повече и ще наруша обещанието, което дадох на майките ви.
Намирахме се недалеч от павилион за хартия, украсен с червени знаменца, украшения с благопожелания за късмет, червено-златни йероглифи „двойно щастие“16 и изрисувани образи на богинята Гупо. Отпред стоеше масичка, отрупана с най-ярките стоки. От двете й страни минаваха пътеки, които позволяваха на купувачите да влязат във вътрешността на сергията, закътана от уличната глъч с помощта на дълги маси, ограждащи я от трите страни. Вътре, в средата, имаше малка масичка, върху която бяха поставени мастило, калиграфски четчици и два стола с прави облегалки. Госпожа Уан ни нареди да изберем хартия за договора. Като всяко дете, досега бях правила избор само за разни дреболии, като например кое парче зеленчук да си взема от купата, след като татко, чичо, големият ми брат и всички по-възрастни членове на семейството вече бяха топнали своите клечки в блюдото. Зашеметена от богатия избор, ръцете ми жадуваха да докоснат всяка стока, докато Снежно цвете, макар едва на седем и половина години, подбираше вещо, проявявайки по-богатите си познания.
Госпожа Уан рече:
— Помнете, момичета, днес аз плащам за всичко. Това е само едно решение. Очакват ви и други, така че не се помайвайте.
— Разбира се, леличко — отвърна Снежно цвете вместо двете ни.
После се обърна към мен:
— Коя ти харесва?
Посочих към голям лист хартия, която заради самия си размер изглеждаше най-подобаваща за този важен случай. Снежно цвете прокара показалец по златния ръб.
— Качеството на златото е лошо — каза тя, взе листа и го вдигна към светлината. — Хартията е тънка и ефирна като крилце на насекомо. Виждаш ли как слънцето прозира?
Тя остави листа на масата и впи поглед в очите ми с онази нейна типична сериозност.
— Трябва ни хартия, която завинаги да символизира скъпоценността и трайността на нашия съюз.
Почти не разбирах думите й. Диалектът, на който говореше, бе малко по-различен от този, на който бях свикнала в Пууей, но това не бе единствената причина. Бях недодялана и глупава, докато тя бе изтънчена, а познанията й вече бяха надминали тези на мама и дори на леля.
Снежно цвете ме дръпна по-навътре в сергията и прошепна:
— Винаги държат по-добрата стока тук отзад.
А после с обичайния си глас рече:
— Приятелко моя, какво ще кажеш за тази?
Това бе първият път, когато някой бе поискал да погледна — наистина да погледна — нещо, и аз го сторих. Дори за неопитното ми око разликата между моя избор от външната сергия и това тук бе повече от видима. Листът бе с по-малки размери и с по-семпла украса.
— Пробвай я — каза Снежно цвете.
Взех листа, солиден на допир, и го вдигнах към светлината, както бе направила Снежно цвете. Хартията бе толкова плътна, че слънцето бе само слаб червен блясък.
Без дума повече и двете подадохме листа на търговеца. Госпожа Уан плати за хартията и за написването на договора, което щеше да се извърши на приготвената за случая масичка в средата. Двете седнахме една срещу друга.
— Как мислиш, колко ли момичета са седели на тези столове и са съчинявали договорите си? — попита Снежно цвете. — Нашият трябва да бъде най-хубавият, сътворяван някога.
Тя се посмръщи и рече:
16
Удвоен вариант на йероглифа, означаващ щастие, използван във