— Как мислиш, какво трябва да пише в него?
Спомних си предложенията на мама и леля:
— Ние сме момичета — изрекох — и трябва да следваме правилата…
— Да, да, обичайните неща — каза леко нетърпеливо Снежно цвете, — но не ти ли се иска в договора ни да се говори за нас самите?
Изпитвах несигурност, докато тя явно знаеше толкова много неща. Бе идвала на панаира преди, а аз никога не бях напускала Пууей. Като че бе наясно какво трябва да съдържа договорът, докато аз разчитах само на догадките на леля и мама. Всяко мое предложение звучеше като въпрос.
— Ще бъдем сродни души за цял живот? Ще бъдем предани навеки? Ще се трудим заедно в горната стая?
Снежно цвете ме наблюдаваше със същия прям поглед, който ми бе отправила преди малко в паланкина. Не можех да се догадя какво си мислеше. Нещо погрешно ли бях казала? Или го бях изрекла по неподходящ начин?
След миг тя взе четчицата и я топна в мастилото. И без недостатъците ми, които лъснаха през този ден, тя вече знаеше от посланието ми върху ветрилото, че почеркът ми не е така красив като нейния. Но щом започна да пише, видях, че бе приела моите предложения. Чувствата, които ме изпълваха, и нейният красив изказ се сляха и завихриха и в техния танц от двете момичешки души се роди една обща мисъл.
Вярвахме, че чувствата, запечатани върху онзи лист хартия, ще траят вечно, ала не можехме да предвидим трусовете, които ни чакаха. Все още помня по-голямата част от договора. Как бих могла да забравя тези слова? Та те се превърнаха в думите на сърцето ми.
Ние, госпожица Снежно цвете от село Тункоу и госпожица Лилия от село Пууей, се вричаме да бъдем предани една на друга. Ще се тешим с мили думи. Ще разтушаваме сърцата си. Ще си шепнем и ще бродираме в женската стая. Ще съблюдаваме трите принципа на послушанието и четирите добродетели. Ще следваме конфуцианските поучения за женското възпитание и ще се държим като достойни жени. В този ден ние, госпожица Снежно цвете от село Тункоу и госпожица Лилия от село Пууей, изричаме истинни слова. Даваме следния обет. По протежението на десет хиляди ли17 ще бъдем неразделни като два потока, които се вливат заедно в река. В течение на десет хиляди години ще бъдем като два цвята в градина. Вричаме се да не се разлъчваме и на крачка, ни една горчива дума да не застане помежду ни. Ще бъдем сродни души до смъртта си. Сърцата ни са щастливи.
Госпожа Уан ни наблюдаваше сериозно, докато изписвахме имената си под договора с йероглифите на нюшу.
— Доволна съм от този съюз — обяви тя. — Както при брака между мъж и жена, добрите отиват при добри, красивите — при красиви, и умните — при умни. За разлика от женитбата обаче, вашата връзка трябва да си остане само между вас двете. Никакви — тук тя си позволи да се изкикоти — никакви наложници. Разбирате ли ме, момичета? Лаотун е съединяване на две сърца, което разстоянията, разногласията, самотата, разликата в общественото положение или пък появата на други момичета или жени в живота ви не могат да разкъсат.
Извървяхме десетте крачки обратно до паланкина. В течение на толкова месеци ходенето бе мъчение, но в онзи момент се почувствах като Яо Нян, първата жена с миниатюрни стъпала. Когато тази легендарна жена танцувала върху златен лотосов цвят, създавала илюзията, че се носи върху облак. Всяка моя стъпка бе окрилявана от огромното щастие.
Носачите ни отведоха в центъра на панаира. Този път, щом пристъпихме извън паланкина, се намерихме в сърцето на пазарището. Върху едно малко възвишение се издигаха червените стени с позлатена декоративна резба и зеленият керемиден покрив на храма. Госпожа Уан плъзна в дланта на всяка от нас по една монета и ни изпрати да си купим подаръци, за да ознаменуваме деня. Ако досега не бях имала възможност да правя собствен избор, то със сигурност никога не ми бе възлагана и такава отговорност като харченето на пари. В едната си ръка държах монетата, а в другата — дланта на Снежно цвете. Мъчех се да позная какво би зарадвало момичето, което вървеше до мен, ала многообразието от изумителни неща, което ни заливаше отвсякъде, замъгляваше мисълта ми.
За щастие Снежно цвете отново взе нещата в свои ръце.
— Зная точно какво ни трябва! — изписка тя.
Направи две-три бързи крачки, като че да се затича, но закуцука и спря.
— Понякога все още забравям за бинтовете — рече с изопнато от болка лице.
Моите крака вероятно са се възстановявали малко по-бързо от нейните и изпитах леко разочарование, че няма да можем да изследваме наоколо толкова, колкото ни — или по-скоро колкото на мен ми — се искаше.