Проникващата през решетките на прозореца светлина на месечината осветяваше лицето на Снежно цвете. Голямата ми сестра и Красива луна заспаха, но ние продължавахме да си приказваме. Когато станем жени, ни се казва, че не бива да обсъждаме бинтованите си нозе, защото е неприлично и не подобава на дами, както и че подобни разговори само разпалват страстта на мъжете. Но ние бяхме момичета, за които бинтоването не бе приключило. За нас това не бе спомен, както сега, когато разказвам, а болка и страдание, които преживявахме в настоящето. Снежно цвете ми довери как се била скрила от майка си и умолявала баща си да я пожали. Той почти се поддал на молбите й, което би обрекло Снежно цвете на живот като стара мома в собствения й дом или като слугиня в чужда къща.
— Но когато баща ми започна да пуши лулата си — обясни ми тя, — забрави обещанието, което ми бе дал. Умът му винаги блуждаеше далеч. Тогава майка ми и леля ми ме заведоха в горната стая и ме завързаха за един стол. Затова и аз като теб бях бинтована година по-късно.
Това не значело, че щом съдбата й била подпечатана, тя щяла да я приеме безропотно. О, не, в първите месеци се борила срещу всичко, дори веднъж успяла да разкъса бинтовете си.
— Следващия път майка ми превърза нозете ми още по-здраво, а мен самата завърза за стола.
— Не можеш да победиш съдбата си — казах аз. — Всичко е предначертано.
— И майка ми така казва — отвърна Снежно цвете. — Развързваше ме само когато ме разхождаше из стаята, за да се счупят костите, и когато се налагаше да използвам гърнето. През цялото време съзерцавах света през решетката на прозореца. Наблюдавах птиците, които прелитаха. Следвах облаците в техните пътешествия. Изучавах луната — как нараства до изпълнен диск, а после намалява до тънък сърп. Толкова неща се случваха отвън, че почти забравих онова, което ставаше в стаята.
Колко ме уплашиха тези нейни чувства! Снежно цвете притежаваше волния дух, който тече в жилите на родените под знака на Коня, само че нейният бе крилат вихрогон, който я носеше към далечни простори, докато моят имаше муден нрав. Ала някакво чувство под лъжичката, някакво зараждащо се усещане за непокорство, за бунт срещу ограниченията на предначертания ни живот, ме изпълни с вътрешен трепет, който с времето щеше да прерасне в дълбока жажда.
Снежно цвете се сгуши близо до мен, с лице към моето. Постави длан върху бузата ми и рече:
— Щастлива съм, че сме сродни души.
После затвори очи и потъна в сън.
Легнала до нея, аз съзерцавах лицето й, озарявано от лунните лъчи, усещах лекия натиск на малката й ръчица върху бузата ми, слушах как дишането й става дълбоко и равномерно и се чудех как да я накарам да ме обича по начина, за който копнеех.
Любов
От нас, жените, се очаква да обичаме децата си от момента, в който те излязат от утробата ни, но коя от нас не е изпитвала разочарование, когато новороденото се окаже дъщеря, и коя не е била спохождана от мрачно униние дори когато държим в ръцете си скъпоценна мъжка рожба, ако тя само плаче, а свекървата ти те стрелка с такива погледи, като че млякото ти е прокиснало? Може да обичаме дъщерите си с цялото си сърце, ала трябва да ги възпитаваме чрез болка. Синовете ни са ни по-скъпи от всичко, но никога не можем да бъдем част от техния свят, външния свят, в който се разпореждат мъжете. Очакват от нас да обичаме съпрузите си от деня, в който се вземе решение за брак, макар за пръв път да виждаме лицата им едва шест години след това. Учат ни да обичаме родителите на съпруга си, ала встъпваме в тяхното семейство като чужди хора, като най-нископоставените в дома, само стъпка по-високо от прислугата. Заповядват ни да обичаме и почитаме дедите на съпруга си и ние изпълняваме задълженията си към тях както подобава, дори ако сърцата ни зоват да отдадем признателност на своите собствени праотци. Обичаме родителите си, защото се грижат за нас, а те гледат на нас като на безполезни издънки в дървото на рода. Ние сме харч за семейството. Дъщерите се отглеждат, за да идат в чужда къща. Колкото и да сме щастливи в родния си дом, знаем, че раздялата е неизбежна. Затова, макар да обичаме семействата си, знаем, че тази любов ще завърши със скръбта от разлъката. Всички тези видове обич произтичат от чувството за дълг, почит и признателност. Повечето от тях, както жените от моя край знаят, са извор на мъка, разриви и жестокост. Ала любовта между сродните души е коренно различна. Както отбеляза госпожа Уан, този съюз се прави по собствен избор.