Макар да е истина, че не възприемах сериозно думите, които си разменихме чрез ветрилото, когато погледите ни се срещнаха за първи път в паланкина на госпожа Уан, почувствах помежду ни да преминава нещо необикновено — нещо, подобно на искра, от която лумва огън, или на оризово семе, което покълва и дава плод. Но една искра не стига, за да стопли цяла стая, нито пък едно-единствено семенце може да роди богата реколта. Дълбоката, искрената сърдечна обич трябва да бъде подхранвана. Тогава не познавах изпепеляващата любов и вместо това свързвах чувството между нас с оризищата, край които минавахме при всекидневните разходки край реката с брат ми, по времето, когато все още всичките ми млечни зъби си бяха на мястото. Може би бих могла да посея и отгледам любовта между нас така, както земеделецът — своите посеви — чрез упорит труд, непоколебима воля и с благословията на природата. Колко смешно, че си спомням това и днес! Ах! Тогава знаех за живота толкова малко, и все пак достатъчно, за да разсъждавам като земеделец.
Ала тъй като не бях земеделец, а само момиче, подготвих своята своеобразна почва — парче хартия от татко или изрезки от плат, измолени от чеиза на сестра ми — за засяване. Моите семена бяха йероглифите от нюшу. Госпожа Уан изпълняваше ролята на напоителен канал. Когато се отбиваше у нас, за да провери как напредва оформянето на стъпалата ми, аз й предавах посланията си — писмо, парче сукно или извезана носна кърпичка — и тя ги доставяше на Снежно цвете.
Нищо не расте без живителната светлина и топлина — единственото, което остава напълно извън властта на земеделеца. Започнах да вярвам, че моето слънце е Снежно цвете. Лъчите й идваха под формата на отговори на писмата ми. Когато получех известие от нея, всички се събирахме да разплитаме смисъла, вложен в посланието й, понеже тя вече използваше думи и символи, които поставяха на изпитание познанията на леля.
Моите писма съдържаха обичайните момичешки дреболии: „Аз съм добре. Ти как си?“ А тя отвръщаше нещо от рода на: „Двойка птички пърхат във върхарите на едно дърво. Ведно политат те в небесата“. Аз пишех: „Днес мама ме научи да правя лепкав ориз, завит в листа от таро“. Снежно цвете: „Днес погледнах през решетестия си прозорец. Помислих си за феникса, който се издига във висините да търси другар, и си спомних за теб“. Аз съобщавах: „Избраха щастлив ден за сватбата на голямата ми сестра“. Нейният отговор гласеше: „Сестра ти се намира във втория етап от многобройните ритуали на брачния съюз. За щастие тя ще остане сред вас още няколко години“. Моето послание: „Искам да науча всичко. Ти си умна. Може ли да ти бъда ученичка?“ Ответът на Снежно цвете: „Аз също се уча от теб. Именно това ни прави двойка мандаринки, свили гнездо заедно“. Аз й пишех: „Словата ми не носят дълбок смисъл и почеркът ми е недодялан, ала много ми се иска да си тук и да си шепнем нощем“. Тя отговаряше: „Два славея извиват нощна песен“.
Думите й едновременно ме плашеха и въодушевяваха. Тя бе умна. Бе много по-образована от мен. Но не това бе страшното. Във всяко свое писмо тя пишеше за птици, за летене, за някакъв отвъден свят. Още тогава се опълчваше срещу повелите на съдбата. Независимо колко се боях, желаех да се вкопча в крилете й и да се извися заедно с нея в простора.
С изключение на ветрилото, Снежно цвете никога не ми изпращаше подаръци, без преди това да бе получила от мен. Това не ме притесняваше. Аз търпеливо я обгрижвах, поях дружбата ни с писмата си, а в ответ тя винаги възнаграждаваше усилията ми с нов филиз или цвят. Ала едно препятствие объркваше плановете ми. Исках да я видя отново. Трябваше да ме покани да й гостувам, ала това така и не се случваше.
Един ден пристигна госпожа Уан и този път носеше ветрилото. Вместо да го разперя отведнъж, аз отгърнах само първите три гънки и пред мен се разкриха първото писмо на Снежно цвете до мен, моят отговор, а сега и едно ново послание:
„Ако семейството ти не възразява, бих искала да те посетя през единайсетия месец. Ще седим заедно, ще вдяваме игли, ще подбираме конци и ще си говорим шепнешком.“
В гирлянда от листа бе добавено едно нежно цветенце.
В уречения ден, застанала край решетестия прозорец, аз очаквах паланкинът да се появи иззад ъгъла. Когато носилката спря пред прага на дома ни, ми се прииска да изтичам по стълбите и да приветствам моята лаотун. Това бе невъзможно. Мама излезе пред къщата и вратичката на паланкина се отвори. Снежно цвете пристъпи на улицата. Носеше същата небесносиня туника с бродерия на облачета. С времето започнах да възприемам тази дреха като пътническото й облекло и бях убедена, че я носи всеки път, за да не се чувстваме неловко от недоимъка, в който живеехме.