Снежно цвете не си носеше нито храна, нито дрехи, както повеляваше обичаят. Госпожа Уан й даде същото наставление както предишния път: да бъде добра, да не се оплаква, да се учи от това, което види и чуе, и да накара майка си да се гордее с нея. Снежно цвете отговори:
— Да, лельо. — Ала виждах, че не я слуша, защото се взираше право в прозореца, търсейки сред сенките на решетката моето лице.
Мама донесе Снежно цвете горе и от мига, в който крачетата й тупнаха на пода в женската стая, тя започна да приказва неудържимо. Бърбореше, шушукаше, закачаше се, поверяваше тайни, утешаваше, възхищаваше се. Не бе момичето, което ме тревожеше с мислите за отлитане към далечни простори. Искаше й се единствено да играе, да се забавлява, да се киска и да приказва, приказва, приказва безспир за нашите момичешки работи.
Тъй като бях пожелала да се уча от нея, още същия ден тя се залови да ме образова в основните принципи на женското възпитание, като например никога да не показвам зъбите си, когато се усмихвам, или да не повишавам тон, когато разговарям с мъж. Но тя ми бе писала, че иска и аз да я обучавам, и сега ме помоли да й покажа как се правят кексчетата от лепкав ориз, за които й бях разказала. Задаваше също и странни въпроси, като например как се вади вода от кладенеца или как се хранят прасета. Разсмях се, защото всяко момиче знае тези неща. Снежно цвете се закле, че няма представа. Реших, че се шегува с мен. Тя настояваше, че наистина е невежа в тези неща. Тогава всички започнаха да ме дразнят.
— А може би не знаеш как се вади вода! — обади се голямата ми сестра.
— И сигурно не помниш как се хранят прасета — добави леля.
— Тези умения май са последвали старите ти обувки на боклука.
Това вече бе прекалено и аз възмутено скочих на крака. Толкова се ядосах, че скръстих юмруци на хълбоците си и загледах свирепо, но щом видях засмените им лица, ядът ми се стопи и ми се прищя да ги зарадвам още повече.
За всички бе голямо забавление да гледат как цапам напред-назад из стаята на недозаздравелите си крака и показвам как вадя вода от кладенеца и я отнасям в къщата или накъсвам трева и я смесвам с кухненските отпадъци за прасетата. Красива луна се смя толкова, че накрая й се допишка. Дори голямата ми сестра, която бе сериозно заета с работата върху чеиза си, хихикаше, прикрила уста с ръкава на дрехата си. Когато отправих поглед към Снежно цвете, тя пляскаше с ръце от удоволствие със засияли от радост очи. Разбирате ли, тя си бе такава. Бе способна с няколко прости думи да ме накара да върша неща, които никога не би ми хрумнало да правя сама. Със самото си присъствие в тази стая, която за мен бе вместилище на тайни, обител на страдание и траур, Снежно цвете я превръщаше в оазис на веселието, радостното настроение и глупавите забавления.
Въпреки всичките й наставления как с мъжете трябва да се говори с тих глас, Снежно цвете бъбреше с татко и чичо по време на вечерята и успяваше да разсмее и тях. По-малкият ми брат току се катереше по нея и се насаждаше в скута й като маймунка на дърво. У нея имаше толкова живот. Където и да отидеше, тя омайваше всички и ги правеше щастливи. Бе от по-добро тесто от нас, това не бе тайна за никого, но тя превръщаше всичко това в приключение за семейството ми. За нас тя бе като рядка птица, избягала от клетката си, която се е залутала сред кокошките в птичия двор. Забавлявахме се, но и тя самата се веселеше.
Дойде време да се измием преди лягане. Спомних си неудобството, което бях изпитала по време на първото й гостуване. Махнах й да се измие първа, ала тя отказа. Ако използвах водата сега, тя нямаше да е достатъчно чиста за нея. Ала когато Снежно цвете рече: „Ще се измием заедно“, разбрах, че земеделската работа и упоритостта ми бяха дали желания плод. Заедно, ние се приведохме над съда с водата, събрахме шепи, загребахме вода и се наплискахме. Тя ме мушна с лакът. Погледнах във водното огледало и видях две личица, които ни гледаха през надиплената повърхност. От нейното се стичаха капки, от моето също. Снежно цвете се закиска и ме напръска с вода. В онзи миг, когато си поделихме водата, разбрах, че моята сродна душа също ме обича.
Обучението
През последните три години Снежно цвете ни гостуваше на всеки два-три месеца. Небесносинята туника на облачета бе сменена от костюм от бледолилава коприна, гарнирана с бяло — доста странна комбинация за толкова младо момиче. Щом влезеше в женската стая, тя се преобличаше в комплект, ушит за нея от майка ми. Така бяхме сестри не само духовно, но и на вид.