Помислих си, че е полудяла.
Разпитах я още за бащата на съпруга си. Тя помисли за минута и отговори:
— Господарят Лу е щедър и милостив, но също и умен, затова и е управител. Всички го почитат. Всички ще уважават и неговия син и съпругата му.
Тя ме погледна с онзи неин дълбок поглед и повтори:
— Голяма късметлийка си.
След словесните портрети, които Снежно цвете бе направила, нима можех да не си се представя сред новото си семейство в Тункоу, заобиколена от любящ съпруг и безукорни синове?
Познанията ми започнаха да се разпростират далеч извън пределите на родното ми село. Със Снежно цвете вече пет пъти бяхме посещавали храма на Гупо в Шъся. Всяка година изкачвахме стълбите, които водеха към него, полагахме даровете си пред олтара на богинята и запалвахме тамян. После отивахме на пазара, където си купувахме конци за бродиране и хартия. Накрая винаги се отбивахме при стария господин Дзуо, за да се засладим с карамеленото таро. По време на пътуванията си дотам и обратно, когато госпожа Уан спеше, ние надзъртахме през завеските на паланкина. Виждаха се пътища, които се отбиваха и се виеха към други села. Имаше реки и канали. От носачите разбрахме, че това са водни пътища, които свързват нашия окръг с останалата част на страната. В горната стая единственото, което можехме да видим, бяха четирите стени, докато мъжете от нашия край не бяха толкова откъснати от света. Ако поискаха, можеха да стигнат почти навсякъде с помощта на лодка.
През това време госпожа Уан и госпожа Гао току прихождаха и се суетяха като квачки. Какво? Да не мислите, че след като годежите ни бяха уредени, щяхме да се отървем от тях? Те трябваше да наблюдават, да изчакват, да заговорничат и да уговарят, за да защитят и подсигурят вложенията си. Всичко можеше да се обърка. Очевидно бяха загрижени заради четирите брака, които предстояха в семейството, и за това дали татко ще е в състояние да даде обещания откуп за годеницата на големия брат, приемлива зестра за трите момичета, и най-вече — да осигури възнаграждението за сватовниците. Но през лятото на тринайсетата ми година битката между двете посредници внезапно се изостри.
Всичко започна съвсем просто. Седяхме в горната стая, когато госпожа Гао започна да се жалва, че семействата в нашето село не плащали своевременно полагаемото й се възнаграждение, намеквайки, че и нашето не прави изключение.
— Селският бунт в планините направи времената трудни за всички ни — заяви сватовницата. — Потокът на стоки към и от селата секна. Никой няма пари. Чух, че някои момичета трябвало да развалят годежите си, тъй като семействата им вече не били в състояние да подсигурят зестрата. Тези девойки ще трябва да станат осиновени снахи.
Че времената бяха тежки, не бе новост, ала последвалите й думи изумиха всички ни:
— Дори малката госпожица Снежно цвете не е в безопасност. Все още не е късно да й потърся по-подходящ жених.
Радвах се, че Снежно цвете не може да чуе тези хули.
— Говорите за едно от най-добрите семейства в окръга — възрази госпожа Уан и този път в гласа й вместо мазния й тон прозвуча стържеща нотка, като от търкащи се камъни.
— Сигурно искаш да кажеш „беше“, леличко. Господарят на този дом е попрекалил с комара и наложниците.
— Вършил е само това, което положението му е налагало. Но на теб невежеството трябва да ти бъде простено. Какво разбираш ти от висок обществен ранг?
— Ха! Не ме разсмивай! Говориш лъжи, като че сама си вярваш. Целият окръг знае накъде е тръгнало това семейство. Вълненията в планините, плюс лошата реколта и безхаберието — и какво може да очакваш от един слаб мъж, освен да се хване за лулата.
Майка ми се надигна рязко:
— Госпожо Гао, благодарна съм ви за това, което сторихте за децата ми, но те са деца и не бива да чуват това. Ще ви изпратя до вратата, сигурна съм, че ви чакат и в други семейства.
Мама направо сграбчи госпожа Гао от стола и почти я натири по стълбите. В мига, в който се скриха, леля наля чай на госпожа Уан, която, дълбоко потънала в мислите си, седеше напълно застинала с отнесен поглед. После изведнъж примигна три пъти, огледа стаята и ме привика при себе си. Бях на тринайсет и все още се боях от нея. Бях се научила да я наричам „лельо“, но в мислите ми тя си оставаше страховитата госпожа Уан. Щом я приближих, тя рязко ме дръпна към себе си, захвана ме между краката си, сграбчи раменете ми, както при първата ни среща.