На следния ден всички събрахме бамбукови листа и напълнихме ведра с вода. Когато сватовете пристигнаха, ги обсипахме с листенцата в символ на неповяхващата като бамбука любов между младоженците. После изляхме водата, с което показахме на роднините на съпруга й, че е чиста като бистрата течност. Тези закачки бяха съпроводени с много смях и одобрителни възгласи.
Още часове изминаха в гощавки и скърбене. Чеизът бе изваден на показ и всички изразиха мнението си за майсторството на сестра ми. През целия ден и цялата нощ тя изглеждаше прекрасна с блестящите си от сълзи очи. На следната утрин се качи в паланкина, който щеше да я отнесе в новия й дом. Гостите изливаха вода и подвикваха:
— Женитбата на дъщеря е като изливането на вода!
Вървяхме след процесията до края на селото и я следвахме с поглед, докато пресече моста и напусна Пууей. Три дни по-късно в новото й село бе проводена пратка от кексчета от лепкав ориз, дарове и измайсторените от нас книги за третата сутрин, които щяха да бъдат прочетени пред обитателките на женската стая в новия дом на сестра ми. На следващия ден, както повелява обичаят, големият ми брат впрегна талигата и върна сестра ми обратно у дома. С изключение на неколкократните брачни посещения през годината, тя щеше да продължи да живее с нас до края на първата си бременност.
От всички събития около женитбата й най-ясно се е запечатал в паметта ми един случай при завръщането на сестра ми от дома на съпруга й на следната пролет. Обикновено тя бе много тиха и прекарваше времето, седнала на столчето си в ъгъла, където кротко бродираше, бе винаги покорна и никога не предизвикваше кавги. Този път обаче тя коленичи на пода пред мама и със заровено в скута й лице изплака своите злочестини. Свекърва й била груба, вечно се оплаквала и упреквала сестра ми. Съпругът й пък бил прост и груб. Роднините й я карали да вади вода за всички и да пере на цялото семейство. Виждаме ли как са ожулени кокалчетата й от домакинската работа? Държали я гладна и хулели семейството ни, задето не изпращало достатъчно храна за нея по време на посещенията й.
С Красива луна и Снежно цвете се притиснахме една към друга, като цъкахме съчувствено, но при все че съжалявахме сестра ми, вътрешно бяхме убедени, че нас това няма да ни сполети. Мама приглади косата й и потупа треперещото й тяло. Очаквах, че ще й каже да не се тревожи, че това са само временни беди, ала тя не изрече и дума. С безпомощен поглед тя потърси с очи леля за напътствие.
— На трийсет и осем години съм — рече леля, но не със съчувствие, а с примирение. — Животът ми не бе щастлив. Израснах в добро семейство, ала нозете и лицето ми ми отредиха такава съдба. Дори жена като мен — не особено умна или хубава или дори обезобразена или няма — ще намери съпруг, защото и бавноразвиващият се може да прави синове. Нужен е само съсъд. Баща ми ме омъжи в най-доброто семейство, което ме прие. И аз плаках като теб. Ала жестокостите на съдбата нямаха край. Не успях да родя мъжки рожби. Бях бреме за семейството на съпруга си. Ще ми се да бях добила син и животът ми да бе щастлив. Ще ми се дъщеря ми да не трябваше да се омъжва надалеч, а да остане край мен, за да има с кого да споделям скръбта си. Ала така е отредено на жените. Не можеш да избегнеш съдбата си. Тя е предначертана.
Чувствата, избликнали от устата на леля — единствения човек в семейството, който винаги бе насреща да внесе добро настроение, леля, която все разправяше колко се забавляват с чичо в кревата и весело ни напътстваше в учението — бяха удар. Красива луна се пресегна и стисна ръката ми. Очите й се бяха налели със сълзи при тази горчива истина, неизричана досега гласно в женската стая. Никога преди това не се бях замисляла колко тежък е бил животът на леля, но ето че сега през ума ми пробягаха последните няколко години и осъзнах, че зад вечната си усмивка тя бе прикривала своето несъмнено разочарование от живота.
Разбира се, тези признания не утешиха сестра ми. Тя зарида още по-силно, закрила ушите си с длани. Мама бе длъжна да каже нещо, ала това, което изрече, бе изпълзяло от най-тайните дълбини на ин — отчайващо, безрадостно и типично женско.
— Ти се омъжи — каза мама със странно отчужден глас. — Отиваш в друго село. Свекърва ти се отнася жестоко с теб. Съпругът ти не те обича. Иска ни се да не ни напускаш никога, но всяка дъщеря се омъжва. Такъв е редът. Всички го следват. Можеш да плачеш и да умоляваш да се върнеш тук, може да скърбим за загубата ти, ала ти, а и ние — нямаме избор. Древната поговорка го казва ясно: „Не се ли омъжи една дъщеря, тя е безполезна, не изгори ли огън планината, почвата не ще даде богат плод“.