— Красива луна! Лилия! Елате, момичета!
Леля ни поздравяваше така всяка сутрин. Изтичахме при нея. Тя целуна Красива луна, а мен потупа нежно по дупето. Чичо се спусна, грабна братовчедка ми в обятията си и я целуна. После я пусна на пода, намигна ми и ме щипна по бузата.
Нали сте чували старата мъдрост — красивите се женят за красиви, а талантливите за талантливи? Тази сутрин аз заключих, че чичо и леля бяха двама грозници и затова си подхождаха отлично. Чичо, по-малкият брат на баща ми, беше кривокрак и плешив, с пълно лъщящо лице. Леля беше закръглена, със зъби като остри камъни, които стърчат от отвора на пещера. Стъпалата й изобщо не бяха малки, може би около четиринайсет сантиметра — два пъти по-големи от моите, когато се оформиха напълно. Злите езици в селото казваха, че това било причината леля, която бе от добър сой и имаше широк ханш, да не може да роди здрав син. В нашия дом никога не съм чувала към нея да се отправят подобни упреци, дори и от чичо. На мен ми се струваше, че бракът им е идеален — според зодиака той бе любящ плъх, а тя — предан вол. Двамата бяха непресъхващ източник на щастие около нашето огнище.
Майка ми все още не бе дала знак, че ме е забелязала. Така бе, откакто се помнех, но в онзи ден долових и почувствах нейното пренебрежение. Сърцето ми натежа от горест, която ме зашемети със силата си и пропъди току-що изпитаната радост от срещата с леля и чичо. После също толкова бързо това чувство изчезна, понеже големият ми брат, по-възрастен с шест години от мен, ме извика да му помогна в утринните му задължения. Дошла съм на бял свят в годината на Коня и изпитвам вродена любов към живота на открито, но по-важното бе, че исках големия ни брат единствено за себе си. Давах си сметка, че съм извадила късмет и че това ще настрои сестрите ми срещу мен, но не ме интересуваше. Когато той ми говореше или ми се усмихваше, не се чувствах невидима.
Изтичахме навън. Брат ми извади вода от кладенеца и напълни ведрата. След като ги отнесохме обратно у дома, се запътихме навън за дърва. Събрахме една купчина, след което той ме натовари с наръч съчки, а сам загреба останалите с ръце и се отправихме обратно към къщата. Когато пристигнахме, подадох дървата на мама с надеждата да получа похвала. В крайна сметка за едно момиченце мъкненето на ведро, пълно с вода, и носенето на дърва не е толкова лесна работа. Тя обаче не издума и дума.
И днес, след толкова години, ми е трудно да мисля за майка си и за онова, което осъзнах в онзи ден. Прозрях с болезнена яснота, че за нея бях незначителна. Бях третото й дете — втора безполезна дъщеря, при това твърде малка, за да си губи времето с мен, преди да стане ясно дали ще преживея млечните години. Гледаше на мен, както всяка майка гледа на дъщеря си — като на временен посетител в дома, още едно гърло за хранене и още едно тяло за обличане, докато накрая отиде в дома на съпруга си. Бях на пет, достатъчно голяма, за да осъзнавам, че не заслужавам вниманието й, но внезапно закопнях за него. Зажаднях да ме гледа и да ми говори така, както на големия ми брат. Но дори в онзи момент, когато у мен се пробуди първото истински дълбоко желание, бях достатъчно умна, за да зная, че не би й се харесало да й се натрапвам сега, през тази заета част от деня, при положение че често ме хокаше колко съм гръмогласна и току ме пъдеше, размахвайки ръце из въздуха, когато й се пречках. Вместо да се поддам на чувството, аз се зарекох да бъда като голямата ми сестра и да помагам възможно най-тихо и внимателно.
Кретайки, баба влезе в стаята. Лицето й бе като сушена слива и бе така прегърбена, че очите й бяха на нивото на моите.
— Помогни на баба си — нареди майка ми. — Виж дали се нуждае от нещо.
Въпреки обещанието, което току-що си бях дала, се поколебах. Сутрин венците на баба бяха лепкави и възпалени и никой не обичаше да се навърта около нея. Примъкнах се към нея странишком, без да дишам, но тя ме пропъди нетърпеливо с ръка. Отдръпнах се назад толкова бързо, че се блъснах в баща ми — единайсетия и най-важен член на семейството.
Той не ме смъмри, нито каза нещо на някого от останалите. Доколкото го познавах, нямаше да проговори, докато не отхвърли бремето на деня. Седна на масата и зачака да му бъде сервирано. Внимателно наблюдавах майка ми, докато безмълвно наливаше чая му. Аз самата се боях да заставам на пътя й, докато вършеше ежедневните си задачи, ала тя бе дори по-предпазлива в отношенията си с баща ми. Той рядко й посягаше и никога не я беше заменял с наложница, но бдителността й държеше всички ни нащрек.