Години на прибраните коси
В търсене на разхлада
Със Снежно цвете станахме на петнайсет години. Косите ни бяха сресани в прическа, наподобяваща фениксови криле, символ, че моминството ни е към края си. Добросъвестно залягахме над чеиза си. Говорехме с тих глас. Носехме се грациозно върху златните си лотоси. Бяхме овладели нюшу и когато бяхме разделени, си пишехме почти всекидневно. Менструацията ни бе редовна. Помагахме в домакинската работа — метяхме, беряхме зеленчуци от градината, приготвяхме храната, миехме съдовете, перяхме, тъчахме и шиехме. Възприемаха ни като жени, но нямахме отговорностите на омъжените. Все още бяхме свободни да ходим на гости, когато пожелаем, и с часове да си шепнем и да бродираме, свели глави една до друга. Обичахме се по онзи начин, за който бях копняла като дете.
Тази година Снежно цвете пристигна у нас за фестивала „Търсене на разхлада“, който се провежда през най-горещите летни дни, тогава, когато запасите от предишната реколта са почти привършени, а новата все още не е узряла. Омъжените жени, най-нисшите членове в дома, биват отпращани в родните си домове за дни, а понякога и за цели седмици. Наричаме го фестивал, но всъщност това е поредица от дни, през които семействата се отървават от нежеланите гърла на трапезата.
Голямата ми сестра тъкмо бе заживяла за постоянно в новото си семейство. Първото й дете се очакваше да се роди всеки момент и нямаше как да не е там. Мама бе отишла при своите родители заедно с малкия ми брат. Леля също бе заминала за родния си дом, а Красива луна щеше да прекара празника с посестримите си в другия край на селото. Жената на големия ми брат с новородената им дъщеричка се бе върнала при своите. Татко, чичо и брат ми бяха доволни да бъдат оставени на мира. От нас двете не се искаше нищо, освен да им сервираме горещ чай, тютюн и нарязана диня. Ето защо през трите нощи на фестивала Снежно цвете и аз бяхме сами в женската стая.
През първата вечер лежахме една до друга, облечени с долни и горни дрехи и обути с пантофките за спане върху бинтовете. Избутахме леглото под прозореца с надеждата да се разхладим, но в знойната нощ не излизаше никакъв полъх. Лунният диск бе почти изпълнен. Струящите лъчи на месечината се отразяваха от изпотените ни лица и от това ни ставаше още по-горещо. На следната нощ, която се случи още по-жежка, Снежно цвете предложи да съблечем горните си дрехи.
— Сами сме — рече тя, — никой няма да узнае.
Изпитахме облекчение, но жадувахме за повече прохлада.
Третата нощ бе пълнолунна и стаята бе обляна от ярко синкаво сияние. Щом се уверихме, че мъжете спят, свалихме горните и долните си дрехи и останахме само с бинтовете и пантофките си. Почувствахме полъха на въздуха върху кожата си, но той не разхлаждаше и ни бе също тъй горещо, както когато бяхме напълно облечени.
— Не е достатъчно — каза Снежно цвете, вземайки ми думите от устата.
Тя се понадигна и се протегна за ветрилото. Разтвори го бавно и започна да вее с него нагоре-надолу по тялото ми. Независимо че повеят, който милваше кожата ми, бе горещ, чувството бе разкошно. Снежно цвете обаче смръщи чело. Затвори ветрилото и го остави настрана. Взря се изучаващо в лицето ми, а после остави погледа си да се плъзне надолу, по шията и гърдите ми до хлътнатината на стомаха ми. Би трябвало да ми стане неловко от начина, по който ме гледаше, ала тя бе моята лаотун, моята сродна душа. Нямаше нищо срамно.
Вдигнах поглед и я видях да поднася показалец към устните си. Крайчето на езика й се стрелна, розово и лъскаво на лунната светлина. С изключително изящен жест тя плъзна връхчето на пръста си по влажната му повърхност и го поднесе към корема ми. Изрисува една чертица наляво, още една в обратната посока, после нещо като две кръстчета. Влажното докосване бе тъй разхлаждащо, че кожата ми настръхна. Притворих очи и оставих тръпката да премине през цялото ми тяло. После, много бързо, мокротата се изпари. Когато отворих очи, срещнах взора на Снежно цвете.
— Е? — ала не дочака отговора. — Това е йероглиф — обясни. — Кажи ми какво написах.