Изведнъж разбрах какво бе направила. Бе изрисувала върху стомаха ми йероглиф от нюшу. По подобен начин от години чертаехме знаците с пръчка в прахта или с пръст върху дланите и гърбовете си.
— Ще го повторя — каза тя, — но този път внимавай.
Снежно цвете близна пръста си със също толкова грациозно движение, както първия път. В мига, в който влажният й показалец докосна кожата ми, неволно притворих очи. Усещането ме остави отмаляла и бездиханна. Чертичка вляво, описваща тънък лунен сърп, още един под него в противоположната посока, две резки отдясно, оформящи първото кръстче, още две вляво за второто. И този път очите ми останаха затворени, докато мимолетната хладина изчезна. Когато ги отворих, Снежно цвете ме гледаше изпитателно.
— Легло — казах аз.
— Правилно — отвърна тя ниско. — Затвори очи, ще напиша друго.
Този път тя изрисува един много по-малък и тесен йероглиф точно до изпъкнатината на дясната ми бедрена кост. Познах го моментално. Това бе глагол, който означава „осветявам, озарявам“.
Когато го повторих гласно, тя сведе лицето си почти до моето и прошепна в ухото ми:
— Много добре.
Следващият йероглиф се завъртя и кацна на същото местенце върху другия ми хълбок.
— Лунна светлина — казах аз. Отворих очи: — Леглото озарено е от лунна светлина.
Тя се усмихна, когато разпознах първия стих от една поема от династията Тан, на която ме бе научила. Сменихме ролите си. Сега аз разгледах тялото й: изящната й шия, малките хълмчета на гърдите й, плоския й стомах, разстлал се приканващо като парче коприна, очакващо да бъде бродирано, силно изпъкналите бедрени кости, сянката на триъгълника, точно като моя, стройните й крака, които изтъняваха надолу и изчезваха под червените копринени спални пантофки.
Спомнете си, че все още бях неомъжена девойка. Не знаех нищо за отношенията между мъжа и жената. Едва по-късно разбрах, че няма нищо по-интимно за жената от тези обувки, както и че нищо не въздейства така възбуждащо на мъжа, както бялата кожа на гола жена, открояваща се върху червеното на спалните й пантофки, ала мога да ви кажа, че в онази нощ очите ми се спряха именно върху тях. Снежно цвете бе обула летния си чифт. За бродерията им бе потърсила вдъхновение в петте отровни твари — стоножки, жаби, скорпиони, змии и гущери, традиционните символи за прогонване на напастите, идващи с лятото — холера, чума, коремен тиф, малария и петнист тиф. Бодовете на бродерията бяха съвършени, също като цялото й тяло.
Близнах показалеца си и погледнах към белоснежната й кожа. Щом влажният ми пръст докосна стомаха й точно над пъпа, усетих как си пое дъх. Гърдите й се издигнаха, стомахът й хлътна, настръхналата й кожа проблесна на лунната светлина.
— Аз — каза Снежно цвете.
Правилен отговор. Изрисувах следващия йероглиф под пъпа й.
— Мисля — рече тя.
След това, точно като тя бе сторила преди малко, начертах следващия символ върху кожата в съседство с дясната бедрена кост.
— Лек.
И върху лявата.
— Сняг.
Тя знаеше поемата, затова в думите, които изписвах, нямаше нищо тайнствено, освен усещанията, които изписването и произнасянето на йероглифите възбуждаха. Бях използвала всяко местенце, където тя бе рисувала върху мен, и сега трябваше да харесам нова част от тялото й, където да продължа. Избрах нежното кътче над стомаха, където се събират ребрата. Знаех, че тази зона е чувствителна към допир, страх, любов. Тялото й потрепери при докосването, когато написах: „ранен“.
Само още две думи до края на стиха. Знаех точно какво искам да сторя, но се поколебах. Оставих върха на пръста ми да се плъзне върху крайчеца на езика. После, окуражена от горещината, месечината и допира на кожата й върху моята, започнах да рисувам с мокрия си пръст върху едната й гръд. Устните й се разтвориха и дъхът й се отрони в тихо стенание. Не изрече думата и не ме подкани да продължа. Преди да изпиша последния йероглиф на стиха, аз легнах до Снежно цвете, за да наблюдавам отблизо отклика на кожата й. Близнах пръста си, изписах думата и наблюдавах как зърното на гръдта й набъбва и се набръчква. За момент замряхме напълно неподвижни. След това с все още притворени очи, Снежно цвете прошепна целия стих: „Аз мисля, че снежецът е това във ранна зимна утрин“.
Тя се търкулна с лице към мен. Положи нежно длан върху бузата ми, както правеше всяка нощ, откакто преди много години започнахме да делим едно легло. Лицето й сияеше на лунната светлина. Ръката й се спусна по шията и гърдите и се спря върху бедрата ми.