Не ми бе позволено да се разпореждам с топовете коприна и памук, изпратени за мен, според желанието ми. Те бяха предназначени за чеиза; същото важеше за Красива луна и за Снежно цвете. Трябваше да ушием толкова юргани, калъфки за възглавници, обувки и облекло, че да ни стигнат за целия ни живот, тъй като жените яо вярват, че никога не бива да приемат нещо от семейството на съпруга си. Юргани! Нека ви разкажа за изработването им. Отегчителна работа, а и на човек му става горещо. Но понеже според поверието колкото по-голям е броят им в чеиза, толкова повече деца ще имаме, ние шиехме колкото можем.
Виж, майсторенето на обувки бе удоволствие. Изработвахме чифтове за съпрузите, за свекървите и свекърите си, както и за всички останали членове на новия ни дом, включително братята, сестрите, снахите и всички дечурлига. (За мой късмет моят мъж бе първороден син. Имаше само трима по-малки братя. Мъжките обувки не са богато украсени, затова се шият бързо. Но на Красива луна не й бе леко. Семейството на съпруга й включваше родителите му, пет сестри, леля, чичо и трите им деца.) Освен това изработвахме шестнайсет чифта за нас самите, по четири за всеки сезон. Именно обувките ни щяха да бъдат изучавани най-критично, но ние се радвахме, че го знаем, и влагахме възможно най-голямо старание при ушиването им от подметката до последния бод на бродерията. Създаването на обувки ни позволяваше както да покажем майсторството си в изработката, така и да разкрием артистичността си, като едновременно с това отправяхме радостно и оптимистично послание. На нашия диалект думите за „обувка“ и „дете“ звучат еднакво. Така че, както и при юрганите, колкото повече чифтове ушиехме, толкова по-плодовити щяхме да бъдем. Разликата е, че докато второто занимание изисква финес, то първото е тежък труд. Работата ни рамо до рамо се превръщаше в приятелско съревнование коя ще изработи най-изящната бродерия, съчетана със здравина и стабилност на обувката.
Бъдещите ни семейства изпратиха шаблони на стъпалата си. Не бяхме виждали съпрузите си и нямахме представа високи ли са на ръст, или пък са със сипаничави лица, но знаехме големината на краката им. С романтичността, присъща на всички девойки на нашата крехка възраст, ние правехме най-различни въображаеми изводи за съпрузите си по стъпалата им. Някои се оказаха верни, повечето — не.
По шаблоните изрязвахме парчета памучен плат, после ги наслагвахме на троен пласт и ги залепвахме. Правехме по няколко такива чифта и ги оставяхме да съхнат на перваза на прозореца. По време на празника „Търсене на разхлада“ това ставаше много бързо. Щом бяха готови, поставяхме по три от тях един върху друг и ги съшивахме, така че да се получи дебела и яка подметка. Повечето момичета използват един и същ прост бод, който напомня на оризови зрънца, но ние желаехме да впечатлим бъдещите си семейства и бродирахме разнообразни мотиви: пеперуда с разтворени за полет криле за съпрузите ни, разцъфнала хризантема за свекървите, щурец, застинал върху клонка, за свекърите. Хвърляхме целите тези усилия само за подметките, ала за нас това не бяха просто обувки, а послания към хората, които се надявахме да ни обикнат, когато заживеем под покрива им.
Както вече казах, тази година по време на празника „Търсене на разхлада“ се случи нетърпима жега. Трите изнемогвахме в горната стая. В долните помещения бе съвсем малко по-приятно. Пиехме чай с надеждата да се освежим, но въпреки че носехме най-леките си летни туники и панталони, горещината ни измъчваше. За утеха често извиквахме на помощ спомени за прохлада от детството. Разказах им за онзи ден, когато потопих нозете си в речните води. Красива луна се сети за свежия полъх върху бузите й, когато през една късна есен тичала в полето. Снежно цвете ни разправи как при едно пътуване с баща си на север почувствала мразовития вятър, нахлуващ от Монголия. Ала спомените не ни облекчиха. Напротив, бяха още по-голямо изтезание.
Татко и чичо се съжалиха над нас. Те познаваха много по-добре жестокостта на природните стихии. Всеки ден заедно с братята ми работеха на полето под безжалостните лъчи на слънцето. Само че бяхме бедни и нямахме вътрешен двор, в чиято прохлада да отпочиваме, нито пък в имота ни имаше някоя поляна със сенчести дървета или друго място, скрито от чужди очи, където да поръчат да ни отнесат.