Наместо това, баща ми взе от платовете на мама и с помощта на чичо издигна навес откъм северната страна на къщата. Върху земята натрупаха дебели зимни завивки, за да ни бъде меко.
— Мъжете са на полето през деня — рече татко. — Няма кой да ви види. Докато се захлади, вие, момичета, можете да работите тук. Само не казвайте на майките си.
Красива луна бе свикнала да посещава посестримите си, където се отдаваха на бродиране и други подобни занимания, но аз не бях излизала на открито в Пууей от млечните си години. Вярно, бях се возила в паланкина на госпожа Уан и ходех в градината да набера зеленчуци, но с изключение на това, ми бе позволено единствено да гледам през решетките на прозореца към уличката край къщата ни. Не бях усещала ритъма на селото от много, много отдавна.
Бяхме невероятно щастливи, все още измъчвани от жегата, но щастливи. Седяхме под сянката на навеса и наистина се наслаждавахме на свежа разхлада, както обещаваше фестивалът, докато бродирахме горната част на обувките или извършвахме довършителна работа по ушиването им. Красива луна се бе вглъбила в украсата на червените си сватбени пантофки — най-ценния чифт. Върху тях бяха нацъфтели розови и бели лотоси, символизиращи чистотата и плодовитостта й. Снежно цвете тъкмо бе завършила изработката на обувки за свекърва си от небесносиня коприна, изпъстрена с облачета, и сега те се кипреха в цялата си изящност и елегантност на постелките до нас — ненатрапчиво напомняне за съвършенството, към което трябваше да се стремим във всичките си начинания. Видът им ме изпълваше с щастие, тъй като ми напомняше за одеждата на Снежно цвете, която тя носеше при запознанството ни. Ала, изглежда, нея самата не я вълнуваха носталгични спомени и се бе захванала да украсява един чифт, който бе ушила за себе си от лилава коприна, гарнирана с бяло. Когато йероглифите за лилаво и бяло се изпишат заедно, означават „много деца“. Както бе типично за нея, бродериите й черпеха вдъхновение от небесата. Птици и други хвъркати създания се извиваха и рееха върху тесните ивички плат. Междувременно аз завършвах обувки, предназначени за свекърва ми. Нейните стъпала бяха малко по-големи от моите и мисълта, че единствено въз основа на големината на нозете ми тя трябваше да ме признае за достойна за първородния си син, ме изпълваше с гордост. Все още не я бях срещала и не познавах предпочитанията й, но в горещината на онези дни мислите ми бяха насочени единствено към желанието за прохлада. Мотивът, който бродирах, опасваше пантофката с фигурките на жени, отмарящи под върбите край едно поточе. Това бе просто една фантазия, но не повече отколкото митичните птици, които красяха пантофките на Снежно цвете.
Седнали върху постелките с прилежно подгънати под тялото нозе, представлявахме хубава гледка: три девойки, сгодени за младежи от добри семейства, които весело се трудят над чеиза си и демонстрират добрите си обноски на онези, които се отбиват да ги посетят. При нас поспираха да побъбрят момченца от селото, запътили се да събират дърва или повели бивола на водопой; момиченца, натоварени да се грижат за невръстните си братя и сестри, които ни отстъпваха, за да им се порадваме. Докато ги гушкахме, си представяхме усещането да се грижим за собствените си рожби. Възрастни вдовици с утвърдено място в обществото и достопочтено държание идваха, полюлявайки се на златните си лотоси, да поклюкарстват, да инспектират бродерията ни и да отбележат колко е бледа кожата ни.
На петия ден ни посети госпожа Гао. Тъкмо се бе върнала от Гътан, където бе ходила по сватовническите си дела. Бяхме пратили няколко писма до голямата ми сестра по нея и сега тя носеше отговор. Никоя от трите ни не харесваше посредницата, но бяхме възпитани да почитаме по-възрастните. Предложихме й чай, но тя отказа. Тъй като не можеше да измъкне пари от нас, тя ми предаде писмото и се върна в паланкина си. Проследихме я с поглед, докато се изгуби зад ъгъла, след което разкъсах печата от оризово тесто с иглата за бродиране. Заради случилото се по-късно през същия ден, а и защото голямата ми сестра използваше множество шаблонни изрази от нюшу, мисля, че мога да възстановя в паметта си по-голямата част от писмото й.
„Скъпо семейство,
Днес вземам четката в ръка и сърцето ми отлита към вас.
До своето семейство пиша следните слова — поздрав към скъпите ми родители, леля и чичо.
Когато си спомням миналото, сълзите се заронват неутешимо.
Все така тъгувам по дома.