Коремът ми наедря от детето, което нося, и ми е много горещо.
Роднините на мъжа ми са изпълнени със злоба.
Върша цялата домакинска работа.
В тази жега не може да им се угоди.
Сестро, братовчедке, грижете се за мама и татко.
Ние, жените, можем само да се надяваме родителите ни да доживеят старини.
Така ще имаме къде да се завръщаме по време на празниците.
В родния ни дом винаги ще милеят за нас.
Моля ви, бъдете добри с родителите ни.
Прочетох последните думи и затворих очи. Мислех си — толкова сълзи за сестра ми, толкова радост за мен. Чувствах се благодарна, че следваме обичая след сватбата да оставаме в родния си дом до раждането на първото дете. Оставаха ми цели две години до сватбата и може би още три след това, преди за постоянно да заживея при съпруга си и неговото семейство.
Мислите ми бяха прекъснати от някакъв звук, който ми се стори като прохлипване. Отворих очи и погледнах към Снежно цвете. Върху лицето й се разля израз на объркване, предизвикан от нещо, което се случваше вдясно от нея. Проследих погледа й и видях Красива луна, която бръскаше шията си с ръка и дишаше тежко.
— Какво става? — попитах.
Гръдният кош на Красива луна се повдигаше и спускаше в усилие да поеме въздух със свистене, което никога няма да забравя.
Тя ме погледна с прекрасните си очи. Ръката й престана да маха и се притисна до шията. Не се и опита да остане права. Приседна с подгънати крака и все още изглеждаше като млада госпожица, която се е отпуснала на сянка в горещия следобед с бродерия в скута, но аз забелязах, че под дланта й вратът бе започнал да отича.
— Снежно цвете, тичай за помощ — изрекох бързо. — Доведи татко, чичо. Бързо!
С крайчеца на окото си видях как тя с всички сили се завтече с миниатюрните си крачета. Гласът й, непривикнал да повишава тон, излезе несигурен и тънък от гърлото й.
— Помощ, помощ!
Долазих до Красива луна. Върху бродерията й в предсмъртна борба бръмчеше една пчела. Жилото й сигурно бе забито в шията на братовчедка ми. Поех другата й ръка в дланта си. Тя отвори уста. Езикът й растеше, набъбваше все повече и повече.
— Какво да сторя? — казах аз. — Да опитам ли да извадя жилото?
И двете знаехме, че е безнадеждно късно за това.
— Искаш ли вода? — попитах.
Красива луна не можеше да ми отговори. Вече дишаше само през носа и всеки дъх й костваше огромно усилие.
Някъде из селото чух гласа на Снежно цвете:
— Татко! Чичо! Братко! Някой да помогне!
Децата, които бяха идвали при нас през последните дни, се скупчиха наоколо и със зяпнали уста гледаха как шията, езикът, клепачите и ръцете на Красива луна се подуват. Бледнината на кожата й, напомняща за месечината, на която бе кръстена, се смени с розово, червено, лилаво и накрая синкаво. Братовчедка ми изглеждаше като създание от разказите за духове. Надойдоха няколко от селските вдовици. Те само поклатиха глави съчувствено.
Очите на Красива луна срещнаха моите. Ръката й бе вече толкова отекла, че пръстите й бяха като наденички, а кожата й бе така лъщяща и опъната, като че всеки миг щеше да се разцепи. Чудовищната лапа почиваше в дланта ми.
— Красива луна, чуй ме — умолявах я аз. — Татко ти ще дойде всеки момент. Изчакай да го видиш. Той толкова те обича. Всички те обичаме, Красива луна. Чуваш ли ме?
Стариците завиха. Децата се вкопчиха едно в друго. Животът на село е тежък. Кой измежду нас не е виждал смъртта? Ала рядко се среща такава смелост, такова спокойствие, такова величие на волята в сетния час.
— Ти бе добра братовчедка — изрекох. — Винаги съм те обичала. И винаги ще почитам паметта ти.
Красива луна отново си пое въздух. Този път звукът наподобяваше скърцането на несмазани панти. Бе протяжен. До тялото й почти не достигаше въздух.
— Красива луна, Красива луна…
Ужасяващият звук секна. Сега очите й бяха тънички цепки върху жестоко разкривеното лице, ала в погледа й се четеше пълно разбиране. Бе чула всяка моя дума. В смъртния си миг, когато никакъв въздух не постъпваше в тялото, нито можеше да излезе от него, тя като че ми предаваше множество послания. „Кажи на мама, че я обичам. Кажи на татко, че го обичам. Кажи на родителите си, че съм благодарна за всичко, което сториха за мен. Не позволявайте на мъжете да тъгуват за мен“. После главата й клюмна върху гърдите.