Никой не помръдваше. Всичко бе застинало като в сцената, която бродирах до преди малко. Само хлипанията и подсмърчанията издаваха, че се е случило нещо лошо.
Чичо влетя в уличката, разбута тълпата и се спусна към постелката, където седяхме с Красива луна. Тя изглеждаше толкова спокойна, че това му вдъхна надежда. Ала моето изражение и лицата на околните му разкриха истината. Със страшен вик той падна на колене. Щом видя подпухналото й лице, втори смразяващ вой се откъсна от гърдите му. Някои от по-малките дечица избягаха. Чичо бе толкова потен от работата на нивата и тичането, че подушвах миризмата му. Сълзи бликнаха от очите му, заструиха по носа, бузите и брадичката и мокреха влажната от пот туника.
Татко пристигна и коленичи до мен. Няколко секунди по-късно брат ми разкъса тълпата запъхтян, а на гърба му висеше Снежно цвете.
Чичо продължаваше да говори на Красива луна:
— Събуди се, малката ми. Събуди се. Ще доведа майка ти. Тя се нуждае от теб. Събуди се, хайде, събуди се.
Брат му, моят баща, хвана ръката му:
— Безполезно е.
Чичо бе застанал в поза, която зловещо наподобяваше тази на Красива луна, с клюмнала върху гърдите глава, с нозе под тялото и ръце в скута, съвсем същата, с изключение на сълзите на скръб, отронващи се от очите му, и неудържимата горест, която разтърсваше тялото му.
Татко попита:
— Ти ли ще я отнесеш или аз?
Чичо поклати глава. Без да продума, измъкна единия крак изпод тялото си и го постави на земята за опора, после вдигна Красива луна и я отнесе в къщата. Не бяхме на себе си. Единствено Снежно цвете действаше — бързо отиде до масата в главната стая и премести чаените чаши, които очакваха мъжете да се върнат от полето. Чичо положи Красива луна. Сега всички видяха как отровата бе обезобразила лицето и тялото й. Не спирах да си мисля: „Стана само за пет минути, не повече“.
И сега Снежно цвете пое нещата в свои ръце:
— Извинете, но ще трябва да повикаме останалите.
Осъзнавайки, че това ще рече да съобщят на леля новината за смъртта на дъщеря й, чичо захлипа още по-силно. На мен самата ми бе трудно да мисля за леля. Красива луна бе единствената й радост. Преди бях толкова потресена от случилото се, че не чувствах нищо. Сега краката ми омекнаха и очите ми се изпълниха със сълзи от скръб по моята мила братовчедка и жал към леля и чичо. Снежно цвете обви ръка около мен и ме отведе до един стол, без да спира да раздава инструкции.
— Братко, ти изтичай в селото на леля — нареди тя. — Имам малко пари. Наеми носилка за нея. После бягай в селото на майка си. Доведи я. Ще трябва да я носиш на раменете си, както мен. Може би малкият брат ще може да ти помогне. Бързай да я доведеш. Леля ти ще се нуждае от нея.
Зачакахме. Чичо седна на едно столче край масата и зарида тъй горко с лице, зарито в туниката на Красива луна, че петна като дъждовни облаци напоиха тъканта. Татко се опита да го успокои, но каква полза? Нямаше утеха за чичо. Който ви каже, че народът яо не милее за дъщерите си, лъже. Може да сме безполезни. Може и да ни отглеждат, за да идем в друго семейство. Но нерядко се радваме на обич и нежна грижа в семействата си въпреки старанието им да затворят сърцата си за нас. Как иначе да си обясним фразите като „Бях бисер в дланта на баща си“, тъй често използвани в нашия тайнопис? Може би като родители се мъчим да не изпитваме любов към момичетата. Аз самата се опитвах да не милея за дъщеря си, но как бих могла да го постигна? Бозала е от гръдта ми, както и синовете ми, ридала е в скута ми, а накрая ме възнагради за обичта, като се превърна в добра и способна жена, владееща прекрасно нюшу. Бисерът на чичо бе загубен навеки.
Гледах лицето на Красива луна и мислех колко голяма бе близостта ни. Заедно бинтоваха нозете ни. Бяхме сгодени в едно и също село. Съдбите ни бяха неразривно свързани, а сега бяхме разделени навеки.
Снежно цвете се намираше на работа. Направи чай, който никой не пи. Обиколи къщата, търсейки бели траурни дрехи и ги приготви. Стоеше на вратата и посрещаше хората, дошли да изкажат съболезнованията си. Госпожа Уан пристигна с паланкина си и Снежно цвете я пусна да влезе. Можеше да се очаква, че ще се тюхка за загубата на възнаграждението си, ала вместо това тя попита дали би могла да бъде полезна с нещо. Бъдещето на Красива луна някога бе в ръцете й и тя се чувстваше длъжна да я изпроводи в последния й път. Ала при вида на обезобразеното лице на братовчедка ми и онези страховити чудовищни пръстища, ръката й инстинктивно се стрелна и застина върху устата й. А беше и толкова горещо. Нямаше по-хладно място, където да поставим тялото. Много скоро щяха да се явят първите признаци на тлението.