— Един ден ще ми бъдеш благодарен!
През май, Симонета Веспучи напусна земния свят. Добронамерени и ласкатели не пропуснаха да забележат, че Сандро не се яви да се прости с нея.
И в деня на погребението, както и в много от предишните и следващи дни, художникът се беше затворил в къщата си. Най-естественото нещо, смъртта, като че ли не го интересуваше. В тези дълги месеци, Сандро се занимаваше с нещо, далеч по-съществено. Отнемаше от безвремието сиянието на младата жена. Върху картината му тя постепенно изплуваше в цялата си краткотрайна, но оттук нататък вечна красота. С поглед, в който се чете и изкусителната сила на разбудената пролет, и спокойствието, че никой часовник не може да я поведе към старостта.
Джулиано успя да види завършената картина, преди да бъде нанизан върху ножовете на тези, които го прегръщаха.
Убийството му предизвика справедливия гняв на добронамерените граждани. Те убиха убийците му. И се почувстваха удовлетворени. Приеха като нещо естествено бягството на брат му Лоренцо от града.
След това постепенно проумяха, че не знаят много неща за себе си. И започнаха да се вслушват в думите на отец Джероламо, който ги спечели за своите идеи. Че книгите извън тия, които ни говорят правилно за Бога, трябва да бъдат горени. Защото в тях се описват ниските човешки страсти, от които трябва да се очистим. Че картините, в които се показва здравото и звънтящо от предизвикателство човешко тяло, трябва да бъдат горени. Защото ни водят към изкушението. Че музиката също събужда греховна тръпка. Че…
… Отец Джероламо също беше обесен. Защото досади безкрайно на съгражданите си.
Докато улиците ехтяха, художникът отново се беше затворил. За да пресъздаде зрялата хубост на Симонета. Този път тя беше Венера, която се ражда от едно неправдоподобно сияйно море. След столетия щяха да се появят художниците маринисти, които умеят да рисуват едно към едно истински вълни на истинско море. Но такова море никой повече не успя да нарисува.
В новата картина, Симонета се беше разделила с разбиращата усмивка на умно момиче от улицата. Тук, тя беше олицетворение на спокойната, осъзната сила на завършената женска красота.
След поредица от мътни сънища пред настъпващата старост, Сандро отново пресътвори своята любима, но в мрачна картина — отхвърлена, самотна, пред врата, която никога няма да се отвори. Изрисува я като фигура, но не успя да си наложи да покаже лицето й. Знаеше, че прави тази картина против волята си. Но така позволяваше на черните мисли да изтекат от душата. Кой можеше да знае, че това е тя, единствената?
Художникът напусна земния свят през май. През един от дните, когато цъфтят черешите. Тия които го обичаха твърдяха, че е отишъл там горе, за да попадне в рая на небесната пролет. Където, вероятно, отново ще търси Симонета…
ИЗВЪН РЕДОВЕТЕ НА РАЗКАЗА: Сюжетът е от живота във Флоренция през епохата на Възраждането, по-точно през така наречения период Кватроченто. Джулиано и Лоренцо са автентични исторически личности — известните меценати Медичи. Сандро е художникът Ботичели. Симонета Веспучи е праобразът на жената, присъстваща във всичките му платна. Отец Джероламо Саванарола се появява точно по описания начин в битието на града. И по описания начин го напуска.
Другото е спомен от един сън. Майски сън…