Ще го убием ли, долетя мисълта на Карнасиал, неукрасена с интонация или сензорни нишки, които биха издали мнението му по въпроса.
Разбира се, че не - отвърна Скараб и усети как в нея се надига необясним гняв, сякаш Карнасиал беше сторил нещо нередно. - Освен ако не си готов лично да обясниш на Найтингейл, че сме открили потомък от коляното на Фиеста и сме прекъснали нишката му.
А самата тя едва не го беше направила. Потръпна. Само за да докаже, че може да убива, едва не уби него.
Потомък от коляното на Фиеста. Тези думи беше изпратила към Карнасиал и Рийв и Спектрал, но не и на Найтингейл, не и на нея - Найтингейл, първомаг още при бабата на Скараб, предишната царица, която на два пъти преживя веяна от скръб и все пак оцеля. Никой друг от Втората епоха не беше оцелявал на два пъти след веяна, а Найтингейл я изпита най-напред заради Фиеста.
Нейната дъщеря.
Скараб може и да беше царица, но бе едва осемнадесетгодишна, още неопитна, недостигнала истинската си мощ. Пристигна тук, преследвайки някакъв непокорен маг с надеждата да извърши първото си убийство, но откри нещо много по-голямо от доскорошната си цел и сега й беше нужно да се посъветва със съвета на маговете, най-вече с Найтингейл, преди да
реши каквото да прави.
Тогава да си вървим - внуши й мислено Карнасиал, пренебрегвайки последното й язвително послание. - Преди той да избие нас.
Това беше казано съвсем на място. Наистина нямаха представа докъде се простира неговата мощ. Затова, вдишвайки за последен път наелектризиращия мускус от силата на този непознат, Скараб се оттегли.
40. Допускане на най-лошото
Захласнат, стелианите наблюдаваха случващото се в пещерите през следващия час и така научиха много неща, но още повече останаха забулени в тайна.
Магът беше познат като Акива, но Найтингейл презираше това име и отказваше да го нарича с него, защото това бе име от Империята, при това давано на копелетата на императора. Казваше му просто „детето на Фиеста“ и съблюдаваше посланията й да са аскетични, неукрасени от каквито и да чувства. Тя беше един от първите телестети на Далечните острови, истински художник, и обикновено нейните послания представляваха лекокрила комбинация от красота, смисъл, дребни подробности и хумор. Сега отсъствието на цялото това богатство подсказваше на Скараб, че Найтингейл е обзета от емоции, които предпочита да запази само за себе си; не можеше да я вини и тъй като нямаше как да я види - петимата, естествено, бяха скрити от заклинанието за невидимост - не знаеше дали по-възрастната жена вече е успяла да преодолее внезапната и стъписваща поява на неподозирания си внук.
Нито пък с какво неговото съществуване можеше да осветли съдбата на Фиеста, обгърната дълги години от мистерия.
Като царица Скараб беше в правото си да докосва съзнанието на своите поданици, но тя не би се натрапила на Найтингейл в такъв момент. Затова само й изпрати простичко послание, наситено с топлина - представата за ръка, хванала друга, - и насочи вниманието си към онова, което ставаше около нея.
Подготовка за война? Това ли беше наистина? Или бунт?
Толкова необикновено се чувстваше да се рее сред тези воини, които доскоро бяха за нея единствено герои от преданията, с които отрасна. Всъщност предупреждение, точно това бяха тези техни сродници, дошли от другия край на света. Оставени в изолация заради вековната война и загубили всичките си магически способности, те можеха да послужат единствено за предупреждение и поука. Ние не сме като тях, беше основната поука в образованието на Скараб, а техните светлокожи братовчеди служеха за пример - от разстояние - за всичко онова, което трябва да се избягва. Стелианите открай време стояха настрана, отбягвайки всякакви контакти с Империята, отказвайки да бъдат въвлечени в нейния хаос, оставяйки онези другите да горят поради пагубната си глупост в своите войни на другия край на света.
Ами ако заради това химерите от Хинтермост до Аделфийските планини бяха преследвани с огън и меч? Ами ако заради тях целият континент се беше превърнал в масов гроб? Ами ако синовете и дъщерите на половината свят - включително и серафими - не познаваха друг живот освен войната и бяха лишени от всяка надежда за нещо по-добро?
Това няма нищо общо с нас.
Стелианите се бяха нагърбили с тежкия си дълг и той беше точно толкова, колкото можеха да понесат. Единствено чутовният разпад, причинен от сиритхар, който всмукваше небето на света, беше способен да привлече Скараб толкова далече от нейните острови, защото това вече имаше общо с тях по възможно най-смъртоносния начин.