Трябваше да открият мага, да го убият, да възстановят баланса и да се приберат у дома. Ето в това се състоеше тяхната мисия.
Ами сега? Не можеха да го убият, затова не го изпускаха от поглед, а той се оказа част от нещо наистина много необичайно, ето защо решиха да останат и да наблюдават какво се случва.
Когато двете бунтовнически армии, чието обединение не беше никак лесно, свикаха своите батальони и напуснаха пещерите, петимата невидими стелиани ги последваха. Полетяха на юг през планините, после промениха курса в западна посока и останаха три часа в небето, преди да се снижат над нещо като кратер откъм заветната страна на един разгънат като перка връх.
Там ги чакаха три химери - съгледвачи, досети се скоро Скараб, безшумно заобикаляйки сборището, за да застане в сянката на един вълчебодобен генерал, наричан Тиаго.
- Къде са другите? - попита той съгледвачите, които мрачно заклатиха глави.
- Не се явиха - отвърна един от тях.
До генерала - и това беше любопитно - стоеше не лейтенант от неговата раса, а жена воин серафим със сурова външност и необикновена красота и тъкмо към нея той се обърна най-напред.
- Ще трябва да очакваме най-лошото, докато не разберем друго.
Кое е най-лошото, запита се почти лениво Скараб, защото всичко това беше прекалено отвлечено за нея. Тя беше ловец и беше проследила полета на буревестниците от самия бряг; тя беше маг и царица и Пазител на Потопа и като дете може да беше мечтала да коси жизнените нишки на враговете, за да си направи йорая, но никога не беше участвала в истинска война. Навремето и нейният народ е бил войнствен, но това е било в съвсем друга епоха и когато в своето уединение на Далечните острови Скараб загърби съдбата на милиони заради презрението си към глупостта на войнолюбците, тя го направи без дори да е виждала смърт по време на битка.
Това обаче скоро щеше да се промени.
*
- Но защо Лираз идва с нас? Защо не Акива? - попита Зузана. Пак.
- Знаеш защо - отвърна Кару. Пак.
- Вярно, ама не ми пука за нито една от тия причини. За мен е важно само че трябва да я търпя известно време. И защото ме зяпа така, като че се кани да ми изсмуче душата през ушите.
- Лираз не може да ти изсмуче душата, глупаче - каза Кару, за да разсее страховете на приятелката си. - Мозъкът - да, но не и душата.
- Е, добре тогава.
Кару се поколеба дали да не й каже как предишната нощ Лираз ги топлеше двамата с Мик, докато спяха, но се сети, че ако това стигне до ушите на Лираз, тогава тя наистина щеше да изсмуче нечий мозък.
- Не мислиш ли, че и аз бих предпочела да съм с Акива? - каза вместо това и този път в гласа й май се усети малко и от нейното разочарование.
- Е, приятно ми е да чуя, че най-после си призна - отбеляза Зузана. - Но това не стана без помощта на малкия Макиавели.
- Моля?! Според мен аз съм проклетият Макиавели - възкликна Кару, сякаш допускането на нещо друго беше обида, която не би могла да понесе. - Тук става дума за вдигането на цяло въстание!
- Права си - склони Зузана. - Ти си интригантка и коварна кучка. Направо стоя в захлас пред теб.
- Всъщност седиш.
- Седя в захлас.
Ето че отново се бяха озовали при кратера, където прекараха първата си студена нощ. Пристигнаха неотдавна и скоро пак гцяха да са на път към Брега на зверовете и портала. Е, поне някои от тях гцяха да тръгнат натам, но Акива нямаше да е сред тях. Кару се опитваше да се владее, но никак не й беше лесно. Когато планът се оформяше в главата й - още в стаята на Акива, докато мъртвото тяло на Тен лежеше проснато на пода - и умът й трескаво обмисляше подробностите, тя през цялото време виждаше Акива до себе си, не Лираз.
Но щом представи идеята си пред военния съвет, лека-полека стана ясно, че нейният план е само част от една много по-мащабна стратегия и ако се придържат към нея Акива, в ролята си на Бич за зверовете, щеше да е много по-необходим тук.
Мамка му.
Стана точно така: вместо Акива я придружаваше Лираз и това беше правилното решение. Иначе химерите щяха да се усъмнят как така Тиаго е пуснал Кару заедно с Акива през портала, а се налагаше да поддържат заблудата. Имаше още твърде много неща за поддържане, мътните го взели.
Единствената утеха бе, че мине ли веднъж през портала, армията от химери вече няма да дебне всяко нейно движение.