Но след като няма да е с Акива, отпадаше и причината да се притеснява, че някой дебне всяко нейно движение.
- Всеки от нас има своя роля - каза тя на Зузана и Мик, но сякаш го напомняше и на самата себе си. - Да се доберем до Яил е само началото. Бързо, чисто и по възможност без апокалипсис. Дано стане. Върнем ли се обаче в Ерец, чака ни нова битка. А както знаете, не всички шансове са на наша страна.
Меко казано.
- Мислиш ли, че те ще се справят? - попита Мик. Гледаше към воините, които в този момент се приземяваха в кратера, химери и серафими заедно. В небето представляваха завладяваща гледка, прилепови и огнени криле, размахани в хармоничния и плавен ритъм на полета.
- Ние - поправи го Кару. - Да, смятам, че ще се справим. - Трябва да се справим. - Ще го направим.
Ще победим Яил. Но дори да стане, това всъщност щеше да е едва началото. През колко още проклети начала трябваше да преминат, докато най-после стигнат мечтата си?
До другия живот. В хармония между расите.
Мир.
„Дъщеря на моето сърце - беше се обърнала към нея на прощаване Исса. С малки изключения, като Тиаго например, химерите без криле оставаха в пещерите и на раздяла Исса издекламира последното послание на Бримстоун към Кару. - Два пъти моя дъщеря, радост моя. Твоята мечта е и моя мечта, а твоето име съдържа истината. Ти си надеждата за всички нас.“
Твоята мечта е и моя мечта.
Да, така беше. Само че Кару се съмняваше дали в представата на Бримстоун за „хармония между расите“ има толкова целувки, колкото в нейната.
Престани да се разсейваш с мисълта за целувки. Съществуването на цели светове е заложено на карта. Тортата е за по-късно; ударението е на по-късно.
А трябваше да се случи, когато последва Акива до скалната ниша - мили богове и звезден прах, видът на голите му гърди събуди толкова... жарки... спомени - но така и нищо не стана, защото той изведнъж се напрегна и взе да настоява, че заедно с тях има още някой или нещо, невидимо, което тръгна да преследва напосоки с меч в ръка.
Кару не се усъмни в думите му, но тя самата нищо не почувства, нито пък можеше да си представи какво ги заплашва. Въздушните елементали? Призраците на мъртвите кирини? Богинята Елай в лошо настроение? Каквото и да беше, техният кратък миг насаме скоро приключи и дори не можаха да се сбогуват както трябва. Мислеше си, че раздялата ще да е полека, ако го бяха направили. После обаче си спомни техните предутринни сбогувания в реквиемната горичка преди години и колко тежко й беше всеки път да отлита надалече от него, затова трябваше да си признае, че прощалната целувка изобщо не би направила раздялата по-поносима.
Ето защо насочи ума си към предстоящата задача и се опита да не се озърта за Акива, който трябваше да е оттатък ятото воини, които в момента се приземяваха.
Та ето какъв беше планът:
Вместо да минат през портала и да атакуват Яил на непозната територия, Тиаго и Елион ще отведат главните сили на тяхната обединена армия на север към втория портал и ще чакат там, за да посрещнат Яил, когато Кару и Лираз го пратят обратно вкъщи.
Тук вече започваше интересното. Още не знаеха къде Яил е разположил войската си и не можеха да предвидят какво ги чака при втория портал над върховете на планинската верига Вескал, северно от Астре. Щяха да реагират според ситуацията, но очакваха, разбира се, многобройна войска. В съотношение десет към едно, ако имаха късмет, или още по-лошо, ако късметът им изневереше.
Затова Кару им даде тайно оръжие. Даже чифт оръжия.
Сега и те бяха тук, седяха в усамотение, по-встрани и най-високо от всички останали войници, на самия ръб на кратера, вперили поглед надолу. Докато Кару ги наблюдаваше, Тангрис повдигна една от изящните си предни лапи на пантера и я облиза; движението беше съвсем котешко, въпреки че лицето - и езикът - принадлежаха на жена. Сфинксовете отново бяха оживели.
Кару даде на бунтовниците Оживелите сенки. Но изпитваше смесени чувства заради това. Предостави й се сгоден случай да възкреси сфинксовете, Тангрис и Башаис - както и Амзалаг, тъй като душата му беше в същата кадилница, а тя беше готова да се опълчи на всеки, който се опита да й възрази - и това беше хубаво. Обаче все така изпитваше ужас от специалното предназначение на сфинксовете - да се придвижват незабелязано, в пълна тишина и да прерязват гърлата на враговете, докато спят.
Каквото и да беше това, дарба или магия, то надминаваше обикновената потайност. Сякаш сфинксовете излъчваха нещо сънотворно, за да са сигурни, че набелязаната жертва няма да се противи, каквото и да вършат с нея. Обречените дори не се събуждаха, за да умрат с достойнство.