Сигурно беше наивно да смята, че кървавата баня може да се избегне, но Кару беше наивна и не искаше да носи отговорност за нови кръвопролития.
- Доминионът е безнадежден случай - беше й казал Елнон. - За тях да ги изколят, докато спят, ще е по-голяма милост, отколкото заслужават.
Каквото и да ни се случи, никой не си вади поука от него, помисли си тя. Никога.
- Същото можеше да се каже доскоро и за извънбрачните. Крайно време е да станем подобри. Не можем да избием всички до крак.
- Тогава ще ги пощадим - обади се Лираз и отначало Кару прие това за проява на обичайния й леден сарказъм, но за огромна изненада се оказа, че греши. - Три пръста - продължи Лираз, загледана в ръцете си, докато ги обръщаше ту с дланите нагоре, ту обратно. - Вземете средните три пръста на мечоносец или стрелец с лък и той става негоден за битка. Поне докато не се научи да ползва другата ръка, но това ще е проблем за други времена. - Тя погледна Кару право в очите и вдигна вежди, сякаш питаше: е, ще свърши ли работа?
Щеше... да свърши работа. Стиснаха си ръцете, а по време на полета Кару имаше време да осмисли що за странна милост е предложението на Лираз - особено щом става дума за Доминиона. И то малко след странната й реакция по повод нападението на Тен. „Заслужавах си отмъщението“, беше казала тогава без капка гняв. Кару не искаше и да знае с какво точно си го е заслужила; стигаше й да се чуди и мае над този внезапен край от поредицата отмъщения. Колко често се беше случвало в тази дългогодишна война на омраза някой да каже: „Достатъчно.
Заслужих си го. Нека сложим край.“ Но Лираз направи точно това. „Какво ще правиш с душата й си е твоя работа“, беше добавила, позволявайки на Кару да освободи душата на Хаксая от тялото на вълчицата, където по начало не й беше мястото.
Още не знаеше какво ще прави с нея, но все пак я беше съхранила. А ето че сега Лираз не само предлагаше животът на воините от Доминиона да бъде пощаден, но и ръцете им в по-го лямата си част да останат непокътнати. Така те едва ли скоро щяха да опъват тетивата на лъка или да въртят меч, но поне щяха да са много по-добре, отколкото ако ръката им е отсечена до китката. Това беше нещо повече от милост. Това беше добрина. Колкото и странно да изглежда.
Така че беше решено. Оживелите сенки щяха да обезвредят, ако могат, охраната при портала на Яил или поне колкото се може повече от стражите край него.
Колкото до Акива, той щеше да полети на запад до нос Армазин, където се намираше най-големият военен гарнизон в бившите Свободни земи. Неговата роля - и това можеше да се окаже решаващо - бе да вдигне бунт във Втори легион и да опита да настрои поне част от войската на Империята срещу Яил. Докато Доминионът представляваше военният елит, аристократите в армията, и щеше да се бие, за да запази отредени му по рождение привилегии, то войниците от Втори легион бяха в по-голямата си част обикновени волнонаемници и можеше да се очаква, че не чакат с нетърпение новата война, особено ако е срещу стелианите, които бяха не зверове, а техни родственици, макар и далечни. Според Елион славата на Акива като Бич за зверовете можеше да наклони везните в тяхна полза пред обикновените войници, особено след като той се беше показал толкова убедителен пред своите братя и сестри от извънбрачните.
Кару също трябваше да мобилизира всичките си сили, за да „убеди“ Яил да се оттегли, но тогава щеше да се намеси Лираз, която също като Акива владееше методите на този тип „убеждаване“; накрая всичко беше решено.
- Отивам да разбера какво са научили съгледвачите - каза тя на Мик и Зузана, стовари тежко багажа си на земята и разкърши рамене. Най-много я притесняваше, че ги чакат само трима съгледвачи: Лиливет, Хелгет и Вазра. Зири беше разпратил четири двойки и от всяка от тях трябваше да се върне по един войник, който да докладва какво е положението по брега.
Значи трябваше да са общо четирима.
Изглежда, просто закъснява, каза си Кару, но после дочу как Вълка казва на Лираз: „Трябва да приемем най-лошото“.
Значи и на нея не й оставаше друго.
*
Както... и се оказа.
41. Неизвестни
Толкова неизвестни имаше. Още с кацането си в Аделфийските планини бунтовниците се почувстваха като слепци. Тук горе се срещаха само ледени висулки и въздушни елементали, но отвъд планинските върхове се простираше цял един свят, в който имаше вражески войски и оковани във вериги роби, плитки гробове и разнасяна от ветровете пепел на опожарени градове - за тях всичко това приличаше на пиеса, която се играе при спуснати завеси.