42. Най-лошото
Най-напред усещането идва откъм гръбнака. Кару го долавя и поглежда към Акива през множеството воини. В същия момент и той поглежда към нея. Бръчки започват да се плетат по челото му.
Нещо...
А след това, просто ей така, небето ги предава. Става ниско и сияйно - ярка, огряна отвътре мъгла, също като при преминаването им през портала.
Армия.
Многобройна.
Ангелите са огън, ангелите са легион, крило до крило, небето също се превръща в огън. Сияен и жив. Колкото и ярка да е дневната светлина, те я затъмняват - толкова многобройни - и ето че сгъстяващ се мрак пада върху войската долу.
Сенки, подгонени от огъня.
Много бързи. Всичките много, много бързи.
Започва се.
Кратерът е нащърбена паница, а Доминионът е огнен похлупак; те са много и много, крило до крило, с извадени мечове и когато се устремяват надолу само докато мигнеш с очи, вече няма спасение, нито изход.
Нито пък някой долу се съмнява в това. Всичко станало в Киринските пещери се повтаря и сега, неотменимо и със скоростта на камшичен удар. Мечове: вън от ножниците; длани: насочени напред. Ефектът от хамсите е мигновен. Също като трева, покосена от вятъра, редиците на атакуващите се огъват и в този спечелен миг на затишие бунтовниците се втурват да пресрещнат нападателите, ревейки с цяло гърло. Не чакат да бъдат приклещени между огъня и камъка, а се хвърлят напред - устремно - и срещат във въздуха войските на императора с гръмовността на юмрук, който се стоварва върху друг юмрук.
Вярно, по-малък юмрук върху по-голям, но малкият владее магията.
При първия досег със сянката, Акива призовава сиритхар...
... и е запратен на колене като ударен от гръм - гръм, използван като оръжие, гръм в неговата глава, - а той целият ехти от удара, килва се настрани и някой го подхваща. Това е дашнагът, който вече не е момче. Рат. Дланите му са огромни върху раменете на Акива. Същото рамо, някога осакатено от химера, сега пак от химера е подкрепяно и няма никаква сиритхар, само звън на остриета, а после момчето Рат се хвърля в боя и Акива се вдига на крака и вади меча и не може да съзре Кару...
... и Кару също не може да го види, но не спира да се оглежда. Ето ги Зузана и Мик и някакъв ангел връхлита над тях и тя няма да може да стигне навреме. Отваря уста да изпищи, когато вижда Вирко. Той напада.
Разкъсва.
Ангелът става на парчета и Кару стиска остриетата полумесеци в ръце и това е танц, който й прорязва път надълбоко във вражеските редици, за да се притече на помощ на приятелите си.
Акива опитва да постигне сиритхар отново и отново гръмотевица разцепва главата му, поваляйки го на колене.
В един мимолетен миг той сякаш усеща някаква прохладна ръка, която докосва челото му, донася му облекчение и после изчезва. Всичко около него е блясък и сблъсък и вихър и пронизване и зъби и рев и шемет. Магията му е отнета. Сега единственото, което може да направи, е да стане и да се сражава.
Зузана си е затворила очите. Инстинктивна реакция при гледката на разчленено тяло. Човек може цял живот да не разбере как би реагирал при вида на изтръгнати пред очите му крайници, но Зузана вече знае, както й е известен и вихреният ужас на „цялата тая военна дандания“, затова в миг решава, че да не вижда какво става е по-зле от това да гледа и пак отваря очи. Мик е плътно до нея и е красив и Вирко се е наежил пред нея като вкопан в земята и е ужасяващ, но и също красив. Шиповете около врата му са се разтворили като ветрило. Тя няма представа как е станало това. Обикновено са полегнали почти гладко като бодлите на морско свинче, само дето са по-големи и по-остри, с назъбени краища, сега обаче са разперени ветрилообразно, наежени и той изглежда двойно по-едър. Това е нещо като лъвска грива, направена от кинжали.
А после се появява Кару с окървавени сърповидни остриета и Вирко си прибира шиповете -двамата сплитат тела, Зузана вижда това, и грацията им... хармонията в техните движения почти я завладява със своето съвършенство и именно това ще се вреже най-силно в паметта й, не гледката на изтръгнатите крайници, над която съзнанието й вече е спуснало завеса, а хармонията - шиповете на Вирко вече не са покрити със смрадливото одеяло и няма хамут, за който да се хване, когато Мик я повдига нагоре, но Зузана не се плаши, не и от това. Насред целия този кошмар тя е доволна, че има приятел с лъвска грива, направена от кинжали. Мик язди отзад, а мускулите на Вирко са като буци под тях. Той се издига величаво и тежко и те се откъсват от земята, а после... изчезват.