Зири вижда как тялото на Вирко присветва - и изчезва, - а Кару се обръща с търсещ поглед. Не търси него; Зири го знае, но сега не го боли толкова като преди. Някакъв страховит порив, който може да е само от размаха на невидимите кри ле на Вирко, развява косата й като боен пряпорец, плющящо копринено синьо, и насред ехтящия водовъртеж на битката тя е сякаш обвита с някакъв необикновен юрган от покой.
Защото я закрилят, Зири го вижда, както химери, така и извънбрачни. Защото тя е възкресителят и защото сега има друга, по-важна задача. Тази мисъл му дава начален тласък. Каквото и да се случи тук, планът на Кару трябва да успее. Яил трябва да бъде спрян.
Зири се оглежда за Лираз и тя е тук, също и Акива. Сражават се, опрели гръб о гръб, сеят смърт. Акива върти чифт мечове, Лираз - меч и брадва, а усмивката й е като трето оръжие, почти. Същата усмивка като по време на военния съвет, където с присмех изчисляваше шансовете им. „Трима доминионци срещу един извънбрачен?“, каза тогава алчно. Зири сега го вижда пред себе си: един срещу трима, че и повече. И още, и още, но и нещо друго има. Тук са Ниск и Лиссет. Невероятно, бият се заедно с Акива и Лираз. Всеки от двамата е с оголено острие, но и с протегната напред хамса и заради постоянно връхлитащите ги пристъпи на слабост доминионците не могат да надделеят над двойката извънбрачни.
Зири усеща как в него се заражда надежда. Същата надежда, която така добре познава и презира: грозната черна надежда, че, убивайки, може да остане по-дълго жив.
Убий или умри, няма друг избор.
Тела вече задръстват кратера и нови падат отгоре върху тях. Зири за миг си представя как клисурата ще се напълни с трупове, сякаш планината поднася в шепите си мъртвите на Нитид, богинята на сълзите и живота, и на звездните богове също, и на пустотата.
Телата са на химери и извънбрачни, а после...
... за втори път пада мрак.
Над главите им пада второ небе от огън, крило до крило до крило и даже грозната черна надежда не може да устои на тази гледка. Втора вълна доминионци, съкрушителна като първата и днес Нитид е богиня единствено на сълзите.
- Kapy! - провиква се той и вече не се изненадва, че от неговите устни излиза теноровият глас на Вълка - глас, способен да пресече грохота на битката и да окопити изтощените войници да продължат и да продължават, като че животът е награда, която трябва да се спечели с кръвопролитие. Убивай и убивай и убивай, за да живееш. Колцина и още колко време? В края на краищата всичко е въпрос на математика и макар истинският Тиаго да умееше да печели невъзможни битки, нито една от тях не е била толкова невъзможна.
Освен това той не е Тиаго.
Крещи заповеди; химери и извънбрачни като един се втурват напред. Когато стига Кару, около тях четиримата с Акива и Лираз вече се е образувал щит от воини.
- Вие двете трябва да вървите - казва Вълка. Гласът му се извисява над хаоса и очите му гледат настоятелно, но не студено, нито има лудост в тях. Този Бял вълк днес няма да разкъса със зъбите си нито едно гърло. - Измъкнете се на всяка цена. Използвайте заклинанието за невидимост. Работа ви чака.
Кару първо се противи.
- Не можем да ви оставим точно сега...
- Трябва. Заради Ерец.
Заради Ерец. Което ще рече: не става въпрос за нас.
Защото ние ще умрем.
- Тръгвам, само ако се погрижиш за сигурността - задавено казва Кару. - Все някой. Който и
да е.
Ще рече някой да изчака на сигурно място края на клането, а после да се върне и да събере душите. Но това е безсмислено. Щом като серафимите вече знаят за възкресяването, ще имат грижата да го предотвратят. Ще изгорят телата и ще охраняват пепелта, докато душите се разсеят безвъзвратно. Въпреки това Зири кимва в знак на съгласие.
Време е да се разделят. Нежеланието, което ги обгръща, е сложна паяжина - плетеница от любови и копнежи... дори най-ранните и нежни филизи за какъвто и да е шанс са така невъзможни, че изглеждат направо смехотворни. Зири поглежда бегло Лираз, тя отвръща също така бегло на погледа му и после двамата бързо отвръщат очи: Зири към Кару, Лираз към Акива. Само секунда - но и цяла вечност - си позволяват за сбогуване. Пожелават си невъзможни неща и оставят всичките техни какво-би-било да полетят към земята заедно с мъртвите тела.
Според легендите химерите се родили от сълзите, а серафимите - от капките пролята кръв, но в този момент те всички са деца на разкаянието.
В мига, в който Кару и Акива започват да се търсят с очи за прощален поглед - лицата и на двамата са каменни пред безпределната загуба: моля, не точно сега, о, моля - Вълка заговаря.