- Акива - казва, - отведи ги. Придружи ги до портала. Погрижи се.
Акива примигва бързо. Не иска да спори, но се налага. Той трябва да е тук, да се сражава...
- Нищо чудно порталът да е охраняван - продължава Вълка, приемайки мълчаливото му възражение. - Може да имат нужда от помощ. - Битката около тях достига трескав пик. -Вървете!
Акива кимва и те тръгват.
Лираз е тази, от която Зири не откъсва поглед, докато съвсем не изчезват. Това не става постепенно - просто в един момент ги има, а в следващия изведнъж ги няма и на крайния и мъчителен предел между има ги-няма ги Лираз вече не е с онази смъртоносно съсичаща усмивка, у нея няма и следа от презрение, студенина или отмъстително ст. Чертите й са смекчени от скръб и от нейната красота чак дъхът спира.
А после изчезва. В кръга от войници Вълка остава сам. Късметлията Зири, мисли си той, изпразнен, изтърбушен. Но не днес, нито утре.
После вдига очи. Многобройните армии са прогонили мъглата и той съзира редици от воини.
И още воини, и воини, и воини.
Избухва в смях. Напряга откраднатото си тяло, оголва зъби и се хвърля напред.
Катери се по тях. Толкова са нагъсто; това го улеснява. Трябва само да се хвърли и да сграбчи във въздуха един от тях и да го убие. И да се метне към следващия, докато тялото на първия още пада. После към следващия и към следващия, докато земята не остане далече под него, а те пляскат и сплитат криле, опитвайки да му избягат. Зад тях обаче напират други и той в нито един миг не остава без плячка. Не му липсва кръв за проливане, а смехът му звучи така, сякаш се дави с нея.
Той е Белия вълк.
Лираз се носи бързо към портала. Тътенът на битката ечи подир нея, докато постепенно не стихва до свистенето на въздуха, въздух, който подлютява очите й. Няма друга причина да й смъдят очите, само това: въздухът и скоростта.
„Не ни запознаха. Не и както се полага.“ Това каза той при вирчетата с термална вода, преди да й издаде своята тайна, остра като кинжал. Можеш да ме убиеш с това. Но ти се доверявам, защото няма да го направиш.
Доверие. Дали му се доверяваше, защото й спаси живота, или защото й довери тайната си, или пък заради двете? Видя го как се бие - комбинация от ефективност и размах; беше брутален и грациозен, но това нямаше нищо общо с грацията му при Хинтермост, когато още беше в собственото си тяло и танцуваше шеметния танц на кирините със сърповидните остриета. Ножовете приличаха на част от самия него. Но тези мечове сега - не. Нито пък това тяло. Откакто разкри пред нея кой е в действителност, външността на Белия вълк вече й прилича на чужда дреха, която той всеки момент ще разкопчае и свали, появявайки се отдолу строен и висок, тъмнокож и рогат. В съзнанието й неговото рождено тяло е само силует. Зърна го отдалече и дори не знае как изглежда истинското му лице.
А как й се ще да го беше видяла.
В следващия миг това желание й се струва глупаво и маловажно. Какво значение има как е изглеждал преди? В този момент той може би умира някъде там - отново и този път завинаги. И какво означава „истинско“, щом става дума за лице? Единствено душите са истински и когато ги разпилееш по въздуха, те се разтварят в него, като тази на Хаз и още безчет, а загубата... Загубата. Лираз притиска длан към стомаха си. Огньовете остават далече назад и светът помръква.
Как е възможно чак след толкова години да осъзнае колко безценен е животът?!
Продължават да летят и текат протяжни минути на висока скорост, докато напуснат пределите на планината и се отправят към тъмните води на залива. От тук той прилича на море, защото булото на мъглата покрива хоризонта и сушата и ги превръща в едно. Кару най-сетне зърва Мик и Зузана върху гърба на Вирко далеч напред. Човеците се опитват да поддържат заклинанието за невидимост, но то им се изплъзва и се накъсва. Тогава патрулът на доминионците ги засича. Започват да ги обкръжават.
Вирко прави вираж и се гмурва надолу във въздуха. Успява. Полита през цепнатината и изчезва в набразденото от вълни небе, а след него Кару, Акива и Лираз достигат плющящите краища на небесния процеп, но вместо да се стрелне веднага през него, Кару се извръгца към Акива. И двамата освобождават заклинанието за невидимост и когато тя го поглежда, наново я плисва вълната на невъзможното сбогуване - много по-страшна от преди, толкова по-страшна пред лицето на опасността. Как е възможно да го изостави така?!
- Върви! - крясва Лираз. - Върви сега!