Кару сграбчва ръката на Акива. Обезнадеждена, се опитва да спечели още миг с него. Поне поглед, ако не думи, какво останало за друго. Нещо, което да запомни. Дланта му е толкова топла, а очите му така ярки - но погледът им е като обсебен. Той изглежда огорчен, с разбито сърце, бесен и готов да прокълне всички звездни богове. Стиска ръката й в отговор. „Ще се справим“, казва, но в гласа му звучи отчаяние. Ще му се да го вярва, но не може, не и напълно, а щом той не може, тогава и за Кару е невъзможно.
О, боже, о, божичко. Иска й се да го завлече през портала със себе сн и никога повече да не го изпуска.
Лираз продължава да й крещи и този звук изпълва главата на Кару, изпълва я с паника - и гняв, - а Акива докосва лакътя й, побутва я напред н това е всичко. Тя усеща как разкъсаните краища на небето плющят срещу лицето й н вече не е в Ерец, а виковете на Лираз - „Върви! Върви!“ - кънтят в главата й, усилвайки паниката. Плисва я ярост, готова е да намрази Лираз, макар и само за миг, ей сега ще й кресне да млъкне, затова се извръгца към портала да я изчака...
... докато през това време от другата страна Акива му обръща гръб. Чувства се изпразнен отвътре. Току-що е видял как Кару изчезва и сега търси очите на сестра си за последно, преди и тя да я последва. Закриляй я, ще му се да й каже, но не го прави. Пази се и ти. Моля те, Лир. Погледите им се срещат за миг.
- Урната е пълна, братко - казва тя.
Урната? Акива примигва; после се досеща. Хазаел му го беше казал навремето. Акива е седмият носител на това име; шест други Акива са загинали преди него и това значи, че урната с погребална пепел е вече пълна. „Ти трябва да живееш“, беше казал Хазаел, наивно и просто.
Хазаел, който загина, докато Акива продължава да живее.
Мислите на Акива се разпиляват. Доминионът ще ги налети след секунди. Вече вижда как силуетите им връхлитат иззад Лираз. Виковете на сестра му - „Върви! Върви! Върви!“ - яростно барабанят в него, но сред тях се прокрадва и здрава мисъл: никога не я е виждал по-жива от сега. В изражението й има някаква целеустременост и мощ. Тя е съсредоточена; тя е озарена.
И тогава краката й се забиват в гърдите му.
Сърцеранявагца, отнемаща дъха мощ съпроводена от пращене на ребра. Целият му въздух, заедно с всички мисли изхвръкват в миг и той се понася като отвързана лодка по вълните. Нито може да диша, нито да вижда.
А когато идва на себе си, вече е от другата страна на портала.
Порталът избухва в пламъци, а Лираз остава от другата му страна. Запечатала го е с огън. На Акива му се струва, че долавя дрънчене на стомана - меч о меч - в последното мигновение, преди връзката между двата свята да бъде заличена.
Цепнатината в небето е обгорена като рана. Лираз все още е в Ерец, а Акива е тук на нейното място. С Кару.
И тишина.
Всъщност не беше съвсем тихо. Имаше огън и вятър, пращене и шепот и собственото им тежко дишане. Но заради преживения потрес това им се виждаше като тишина и те всички стиснаха очи пред ослепителния пламък. Той избухна жарък и внезапен и бързо умря, без пушек или мирис. Всичко приключи и каквото и да бе онова, което изгоря - каквото и да делеше двата свята, - то не остави никакви следи след себе си, нито пепел, нито дим. Порталът просто изчезна.
Кару се загледа за някакъв знак на мястото, където той беше доскоро. Белег, гънка, призрачен образ на цепнатина, но нищо не откри.
Тогава се извърна към Акива.
Акива. Той беше тук. Той беше тук, а не Лираз. Какво се беше случило? Той все още не я виждаше; очите му бяха разширени от ужас, докато се взираше в новопоявилата се липса на небето. „Лираз!“, провикна се дрезгаво, но пътят беше затворен. И не просто затворен. Нямаше го вече. Сега небето беше само небе, тънък слой атмосфера над африканските планини и аномалията, която правеше Ерец да изглежда като... като съседна държава от другата страна на въртяща се врата... изчезна, а Ерец сега им се виждаше много, много далече, непостижимо и невъобразимо далече, подобно на някое измислено място и кръвта, която се лееше там...
О, богове. Тази кръв съвсем не беше въображаема. Нито кръвта, нито смъртта. А тук беше така тихо, нищо друго, само вятърът, докато техните приятели и другари и... семействата им, всеки оцелял воин от извънбрачните, кръвните братя и сестри на Акива - те се биеха в едно друго небе и срещу това нищо не можеше да се направи.
Те ги оставиха там.
Когато Акива най-после се извърна към нея, изглеждаше покосен. Блед и невярващ.
- Какво... какво стана? - попита го Кару, устремявайки се към него през въздуха.