- Тя реши така - обади се Акива. - Реши, че аз трябва да остана жив.
Кару пак тръсна глава, сякаш така можеше да се отърве от всички черни мисли.
- Ако това беше ти - каза тя, гледайки го право в очите, - ако сега ти беше от другата страна, както едва не стана, щях да вярвам, че ще се справиш. Нямаше да имам друг избор, освен да го повярвам, както вярвам и сега. Няма какво друго да направим.
- Все още можем да се върнем - каза той. - Още сега може да полетим право към другия портал.
Кару нямаше готов отговор. Не желаеше да казва „не“. Сърцето й подскочи само при мисълта за това, макар разумът да подсказваше, че е недопустимо.
- Колко време би ни отнело това? - попита след кратка пауза. От това място до Узбекистан, а после, вече оттатък, от Вескалската планинска верига обратно до Аделфите.
Акива първо стисна зъби, после охлаби скованата си челюст.
- Половин ден - каза с непроницаем глас. - Най-малко.
Никой не го изрече гласно, но и двамата знаеха: докато успеят да се върнат, битката отдавна ще е приключила, по един или друг начин, а задачата им тук щеше да е провалена. Не можеха да допуснат този провал.
Кару мразеше да говори с гласа на разума пред лицето на скръбта, но все пак се обади предпазливо.
- Ако сега Лираз беше тук заедно с мен, а ти беше останал оттатък, как би искал да постъпим?
Акива се замисли над думите й. Огънят на очите му помръкна, затулен от сенките, и тя не можеше да прочете в тях какво си мисли. Щеше й се да посегне към ръката му, както направи от другата страна на портала, но това й се виждаше някак нередно - все едно използва чаровете си, за да го накара да се откаже от нещо жизненоважно. А не го искаше; не можеше да вземе решение вместо него, ето защо просто чакаше.
- Щях да очаквам от вас да свършите това, за което сте дошли - тежко продума той.
Ето че всичко се реши. Това дори не беше истински избор. Нямаше как да стигнат навреме при останалите, за да променят нещо, но дори да успееха, на какво можеха да се надяват? И въпреки това усещането беше като за направен избор - сякаш им обръщаха гръб; в Кару като кърваво петно разцъфна вина, която тепърва щеше да я преследва.
Сторих ли достатъчно? Направих ли всичко по силите си?
Не.
Даже в този миг, когато катастрофата все още предстоеше, а битката в отвъдния свят беше в разгара си, тя вече усещаше как занапред вината ще помрачава всяко щастие, което двамата с Акива се опитат да намерят или създадат. Все едно да танцуват на бойното поле, да валсуват насред труповете, да градят живота си върху чужди кости.
Внимавай, не стъпвай там, раз-два-три, гледай да не се препънеш в мъртвото тяло на сестра си.
- Кхъм, хора... - Това беше гласът на Мик. Кару се извърна към приятелите си, преглъщайки сълзите. - Не съм много сигурен какъв точно е планът... - продължи той колебливо. Изглеждаше блед и разтърсен отдън душа, също като Зузана, вкопчила се здраво във Вирко и притисната в прегръдката на Мик. - Обаче трябва да се разкараме от тук. Защото тия хеликоптери...
Все едно ток раздруса Кару. Хеликоптери? Чак сега ги видя и чу онова, на което би трябвало да обърне внимание много по-рано. Хъмпхъмпхъмп...
- Идват насам - каза Мик. - Много бързо.
И те наистина се появиха - няколко, приближавайки от четирите посоки на света. Какво става, по дяволите?! Та това беше ничия земя! Каква работа имат хеликоптери тук? И точно тогава я връхлетя много лошо предчувствие.
- Казбата - каза и в нея се надигна нов ужас. - Мамка му. Ямата.
Елиза беше... не съвсем на себе си този ден. Но поне умееше да се преструва добре, мислеше си, отпивайки от чая. За което трябваше да благодари на семейството си. Задължена съм ви, помисли си тя с особена жлъч, предназначена специално за тях, за моите абсолютно независими от емоциите лицеви мускули. Това ми идва направо дюшеш, докато се преструвам, че не полудявам. След като години наред беше прикривала нещастието, срама, объркването, унижението и страха, сега вече можеше да крачи през живота с каменно лице, с непробиваема фасада, която едва ли нещо беше в състояние да разчупи.
С изключение на моментите, в които кошмарът я превземаше, разбира се. Тогава изражението й определено се съживяваше. Майко мила! А снощи на терасата на покрива... или беше тази сутрин? Май и двете, предположи тя. Толкова се бяха заседели, че накрая дочакаха зората. Тя така и не спря да плаче. Тоя път дори не успя да заспи, но въпреки това той я откри. „Той“. Кошмарът. Споменът.