Някаква буря вилнееше в нея. Напълно неподвластна на волята й, тази буря беше скръб, бездънна загуба и натрупано разкаяние, което познаваше толкова добре.
С угасването на звездите и разпукването на деня бурята в Елиза премина. Сега тя представляваше само опустошен пейзаж, който ураганът остави след себе си. Утихнали води и руини. И някакво... прозрение, или поне частица от прозрение, крайче. Точно така се чувстваше: наносите бяха отнесени от пороя; съзнанието й беше залято от водите на разлива, чисто и аскетично, а в краката й, едва забележимо сред пясъците, се подаваше крайче. Можеше да е ъгълче от ковчеже с пиратско съкровище, или пък от кутията на Пандора^; или пък просто стряха от... покрив. На потънал храм. Или от някой погребан град.
От цял един свят.
Сега й оставаше само да издуха пепелта от него и щеше да узнае, или поне щеше да започне да проумява какво още е лежало погребано в нея. Усещаше го вътре в себе си. Напъпило, безкрайно, ужасяващо и удивително: дар, проклятие. Нейното наследство. Ндлата се беше вградила в усилието да го погребе; понякога имаше чувството, че всичката сила, дадена й да се радва, да обича, да свети, е погълната от това усилие. Само трябваше да дава и да дава.
Ами... ако просто престане да се съпротивлява и му се предаде?
Ау, точно в това е проблемът. Защото Елиза не беше първата, преследвана от този сън. И с такава „дарба“. Тя беше просто най-новият „пророк“. И поредният в опашката към приюта за душевноболни.
Шуте, полудявам
Този ден се чувстваше точно като Шекспирова героиня. От трагедиите, разбира се, не от комедиите. Не й беше убягнало, че когато крал Лир произнася тези думи, той вече е обзет от лудостта. Нищо чудно и при нея да е така.
Сигурно вече губеше разсъдък.
Или пък...
... едва сега разсъдъкът й се проясняваше.
Поне до момента напълно се владееше, във всяко едно отношение. Пиеше студен ментов чай в казбата - не казбата хотел, а в казбата с масовия гроб на чудовищата, - почивайки си за кратко по време на работата при ямата. Този ден проф. Чодри не беше особено разговорлив и Близа се изчерви при спомена как непохватно я беше потупал по ръката миналата нощ и как тя тотално се срина в очите му със своя психически срив.
Мамка му. Хората, на чието мнение особено държеше, не бяха чак толкова много и той беше един от тях. А ето какво стана. Мислите й постоянно се връщаха към събитията от тази нощ -още едно кръгче на въртележката на позора, - когато забеляза внезапно раздвижване сред скупчилите се работници.
Пред тежките древни порти на крепостта беше разположен импровизиран щанд: от един пикап раздаваха чай и подноси с храна, бяха изкарали и няколко пластмасови стола. Иначе цялата казба беше отцепена; екип от съдебна медицина я изследваше сантиметър по сантиметър. Буквално. Откриха дълги лазурно сини косми в една от стаите - явно същата, където намериха и разпиляна по пода странна колекция от зъби, което доведе до предположението, че Момичето на моста и Фантомът на зъбите (силуетът, уловен от охранителните камери в Чикагския музей „Фийлд“) може да са едно и също лице.
Работата съвсем се заплете.
А ето ти сега и ново двайсет. Близа не разбра как точно започна всичко, но забеляза, че вълнението се предава на работниците от група на група: те започваха да жестикулират оживено и да дърдорят високо и бързо на арабски. Някои сочеха към планините. Нависоко, към небето над върховете - в същата посока, накъдето показа и проф. Амхали, уточнявайки кисело: „Те отидоха нататък“.
Те. Живите „зверове“. Близа мъчително си пое въздух. Дали не са ги открили?
Бегло зърна проблясването на самолет в далечината; после вдясно двама, чието занимание не можеше ясно да определи, се откъснаха от общата тълпа - имаше струпани много мъже, но повечето от тях, изглежда, нищо не вършеха - и се втурнаха към хеликоптера, кацнал върху ограничен равен участък. Тя продължи да наблюдава, забравила за чашата чай в ръката си, как перките взеха да се въртят, набирайки скорост, докато към нея се носеше на талази вдигнат прахоляк, как хеликоптерът се откъсва от земята и отлита. Звукът беше оглушителен -хъмпхъмпхъмп - и сърцето й думкаше, докато оглеждаше лицата на хората около себе си. Заради езиковата бариера се чувстваше като същински инвалид и чуждо тяло. Но все някой от тези трябваше да говори английски и сега се налагаше да извърши малък подвиг. Поемайки си дълбоко въздух, Близа запрати картонената чашка от чай в кошчето и приближи една от малкото жени работнички на обекта. Достатъчни бяха само няколко въпроса, за да разбере какъв е източникът на този смут.