Това беше момент на затишие - свъсени вежди, първоначално недоверие, - но той не продължи дълго. През последните четиридесет и осем часа първоначалното недоверие отстъпи пред лековерието. Много хора едва сега разбраха какво е да вярваш. Ето защо съвсем скоро, подобно на огромна вълна, реакцията на зрителите премина от Какво е това, по дяволите?! към О, божичко!, а паниката по света достигна нови върхове.
Демон.
Това беше Зири, макар - естествено - никой да не знаеше името му, нито, като Е лиза, искаше да го научи.
Малката обява, която Зузана и Мик биха съчинили за кирина по време на полета, би гласяла приблизително така: „Влюбен храбрец, понастоящем обитаващ секси тяло на откачен маниак с цел спасението на света, би пожертвал всичко в името на любовта, но се надява да не се стигне дотам. Заслужавам си щастливия край.“
Във вълшебните приказки, Зузана беше убедена в това, той със сигурност щеше да си получи щастливия край. Там чистите по сърце винаги печелеха. Между Зузана и Мик имаше споразумение като във вълшебните приказки: след като извърши три героични подвига, той ще поиска ръката й. Тя го каза уж на шега, но Мик го прие съвсем насериозно и до момента беше извършил само първия подвиг - макар Зузана тайничко да броеше за подвиг и това, че оправи климатика в хотелската стая, където бяха отседнали за последно.
Саможертвата на Зири да се раздели с рожденото си тяло категорично можеше да се смята за подвиг. Само дето животът не беше вълшебна приказка, нещо повече - понякога направо се увличаше и стигаше твърде далеч, само и само да докаже колко не-вълшебен може да бъде.
Като в този момент например.
Някъде далече отвъд в този момент се случваше нещо друго. Това беше паралел, който никой в двата свята нямаше как да направи. Онова, което ставаше в Ерец, си оставаше в Ерец, но иначе същото се случваше и на Земята. Никой не би могъл да провери времевите паралели на това съвпадение. Но то... почти навеждаше на мисълта за наличието на синхрон между двата свята.
В мига, в който образът на изоставеното киринско тяло на Зири се появи на телевизионните екрани в света на хората - точно в този момент, - в Ерец острието на един от доминионците... прониза сърцето му.
Ако наистина съществуваха и други светове, освен тези двата, може би те също бяха свързани по някакъв начин и вероятно ехото от случилото се сега отекваше в тях като сянка на сянката на сянката на сянката. Или беше просто съвпадение. Брутално. Свръхестествено. Докато образът на мъртвото тяло на Зири прогаряше като дамга съзнанието на човечеството - демон! -той отново загина.
Този път болката беше несравнимо по-голяма и сега нямаше кой да го държи в прегръдките си, нямаше и звезди, в които да се взира, докато животът бавно изтича от него. Този път беше съвсем сам и много скоро след това умря и нямаше никой с кадилница наблизо. Обеща на Кару, че ще се погрижи за събирането на душите, но не го направи. Време не остана.
А сега времето му съвсем беше свършило.
Когато край ямата Кару докосна незащитената душа на Зири, когато духът му досегна нейните сетива, тя почувства в него рядко срещана чистота - високопланинските вихри над Аделфите; дом - и беше съвсем закономерно точно тук да захвърли омразното тяло на Белия вълк и да отлети свободен от трясъка на блъскащи се мечове и крясъците, които доскоро го заобикаляха. Сега нямаше никакъв звук. Само светлина.
И душата на Зири си беше у дома.
„Дами и господа - обяви водещият от студиото в Ню Йорк. Гласът му беше тържествен и много сериозен, без следа от каквото и да било нездраво ликуване. - Това тяло е било изровено едва вчера от масов гроб в покрайнините на пустинята Сахара. То е едно от многото и между тях няма две, които да си приличат, освен по това, че са мъртви. Не е ясно кой ги е избил, макар първоначалните изследвания да сочат приблизителното времето на смъртта - отпреди три дни.“
После още трупове и още снимки - всичките дело на Близа, - подбрани сякаш с единствената цел да доведат ужаса до немислим предел: най-страховитите бяха на прерязани гърла; близки планове на чудовищни челюсти; кадри, показващи разложение; лица със съсирена по тях кръв, хлътнали в очните кухини ябълки. Подпухнали езици.
Всъщност Морган Тот беше подбрал най-ужасявагците и мрачни кадри на Близа, за да ги прати в телевизията - директно от нейния имейл адрес, разбира се. На много от нейните снимки в смъртта на зверовете имаше достойнство, поезия, трогателност; достолепие. Тях обаче той пропусна да изпрати.