Сега, облегнат на рамката на вратата в едно от подземните нива на музея, следеше реакцията на своите колеги със самодоволна усмивчица. Аз съм в основата на всичко това, мислеше си, готов да се пръсне от задоволство. А най-хубавото, естествено, тепърва предстоеше. Тъй като не разчиташе идиотите от телевизията да съберат две и две, за да открият самоличността на източника, услужливо беше прибавил и съобщение. Това беше черешката на тортата, мислеше си: да направи публично достояние най-съкровените мъки на Близа.
Уважаеми дами и господа, беше написал от нейно име.
О, Елиза. В момента изпитваше дори някаква особена нежност към нея. Жалост. Наистина, чак когато разбра коя е всъщност, всичко си дойде на място. Естествено, единственият род жалост, на която Морган Тот беше способен, бе жалостта на котка към мишката в нейните нокти. Ах, ти, бедно малко създание, нямаш никакъв шанс. Понякога котките се отегчават и позволяват на жертвата си да избяга, но го правят от досада, не от милост. Морган обаче скоро нямаше да се отегчи.
Уважаеми дами и господа, написа той. Сигурно си спомняте за мен. Седем години бях в неизвестност и макар на пръв поглед пътят, по който поех, да изглежда неочакван, уверявам ви, че всичко беше част от един no-висш план. Божествен план.
Само преди два дни му беше казала с трудно поносима снизходителност: „Няма много каузи, заради които хората биха убивали или измирали с радост, а това е най-великата от тях.“
Не, Елиза, мислеше си Морган в този момент. Ето това е нещо велико. Наслади му се.
Служейки на волята Му, беше написал той до телевизионния канал, аз с радост бих убила или умряла и със същата радост въставам срещу усилията на нашето правителство и останалите да скрият от хората истината за тази безбожна нечестивост.
Нечестивост беше хубава дума. Морган се притесняваше да не е представил Елиза като прекалено умна, но се утешаваше с мисълта, че това няма как да се избегне.
Не бих могъл да се покажа глупак, дори да искам.
Колегите му така се бяха залепили за телевизионните екрани, че нищо не можеше да види, но и така му беше добре. По този начин разполагаше с достатъчно време да ги проучи по-отблизо - благодаря ти, благодаря, Гейбриъл Единджър, и на теб благодаря, наивна Елиза, задето не си сложила парола на телефона си - и вече не се съмняваше, че от утре именно той ще продължи работата по това паметно проучване заедно с проф. Чодри. В мига, в който името на Елиза цъфне, нейното време щеше да приключи.
Хайде, давайте вече по същество, най-накрая взе да губи търпение той. Стига с тия разложени чудовища. Даваше си сметка, че всичко останало са незначителни подробности, че именно „демоните“ са от значение и светът едва ли го е грижа кой точно е снесъл снимките на телевизията. Но Морган искаше всяко парченце от пъзела да си дойде на мястото, така че когато най-накрая чу прочутият водещ да казва с озадачен глас: „Колкото до източника на тези стъписващи кадри, то той дава отговор и на една друга мистерия, за която мнозина от нас вече бяха загубили надежда, че ще се разреши някога. Минали са седем години, но вие със сигурност помните този случай. Ще си спомните тази млада жена.“
Чак сега Морган Тот си проправи път с лакти сред тълпата научни работници. Това вече не искаше да изпусне. Снимката, която в момента заемаше телевизионния екран, навремето също беше попаднала за известно време в лъчите на прожекторите. Преди седем години този случай беше широко обсъждан, но остана неразрешен и накрая се изгуби в купчината студени досиета; сега Морган би могъл да се срита сам по задника, задето не събра две и две още като се запозна с Близа Джоунс. Но и как би могъл да разпознае в нея момичето от тази снимка? Качеството на кадъра беше под всякаква критика. Тя гледаше надолу и изображението беше размазано, защото снимката беше направена в движение; освен това по онова време той, така или иначе, беше отписал момичето като мъртво. Всички мислеха така.
Заглавието обобщаваше всичко: ИЗЧЕЗНАЛО ДЕТЕ ПРОРОК, ПРЕДПОЛАГА СЕ Е УБИТО ОТ СЕКТА.
Близа Джоунс, пророчица. Първата мисъл на Морган Тот - е, поне първата адекватна мисъл, проправила си път след като шокът от наученото беше последван от поредица пристъпи на смях - бе да поръча нейни визитки и да ги разпръсне по местата, където би могла лесно да ги открие. Елиза Джоунс, пророчица. Естествено, не би пропуснал най-пикантната част. Божичко! Точно това превърна случая в истинска забележителност в царството на лудите. Не, наистина. Заради тази подробност случаят приличаше на същински замък на върха на хълма, който гледа отвисоко царството на лудите. Все едно казваше: „Моята лудост направо ще издуха твоята“. Даже със затворени очи. И с една ръка вързана на гърба.