Това напълно ги устройваше.
Елиза можеше да разсее тези представи във всеки един момент. Стига да се появи - по това време се намираше в Северна Каролина - и да каже: „Ето ме, жива съм“. Но не го направи. Изобщо не я беше жал за тях. За никого от тях. Нито тогава, нито сега, нито когато и да било. И тъй като тяло така и не откриха - макар да го бяха издирвали усърдно, месеци наред, - законът най-накрая трябваше да ги остави на мира. Поради липса на доказателства, както гласеше официалното становище, макар то да не убеди нито общественото мнение, нито разследващите. Това е нечисто дело, твърдяха всички, и е достатъчно да погледнеш майката в очите, за да разбереш най-лошото. Един от следователите стигна чак дотам, та да заяви, и то пред камера, че в професионалната си практика е разпитвал Изкормвача от Гейнсвил и Марион Скилинг - на таблоидите не убягна, че името й означава и „убийствата на Марион“^ - и те породили същото
усещане в душата му: все едно те хвърлят с главата надолу в тъмен кладенец.
„Трудно ми е да заспя, когато знам, че тази жена е още на свобода.“
Изявление, което Близа споделяше от все сърце.
Заключението беше, че момичето Близа сигурно е погребано някъде из обширните гори на Апалачикола. По този въпрос нямаше дори капка съмнение.
Поне до този ден.
- Близа, елате с мен, моля.
Проф. Чодри. Изглеждаше непреклонен. Зад него проф. Амхали изглеждаше... повече от непреклонен. Направо беше бесен. „Диша като бик от анимационен филм“, помисли си Близа -съзнанието й търсеше убежище в подобни нелепици, макар да си даваше сметка какво става всъщност, още повече след като цели седем години се беше страхувала точно от това.
Божичко, божичко.
О, звездни богове.
Още една карта таро се обърна с лицето нагоре в съзнанието й н ето какво й поднесе. Звездни богове. Нещо дразнеше паметта й, но точно в този момент нямаше време да се съсредоточи върху него.
- Какво има? - попита, но проф. Чодри вече й беше обърнал гръб н се отдалечаваше, убеден, че тя ще го последва. Намираха се насред нищото, в някаква жежка, убийствена земя, в отцепена от военните зона. Какво друго й оставаше?
*
Котката беше изскочила от торбата. Труповете бяха извадени от ямата. Кару дори не се беше замисляла над тази възможност. Приемаше го за насилие, сякаш някой е нахлул в дома й.
В нечий дом, помисли си. Чувстваше се дълбоко нещастна. Това беше страница от живота й, която смяташе за затворена н която не искаше да отгръща отново, но ето че не можеше да се откъсне от това място, кръжеше над него и се взираше в силуетите, които сновяха под нея. Мина пред слънцето и зърна собствената си сянка - едва забележима от това разстояние - да се рее и пърха като тъмна пеперуда сред народа долу. Можеше да направи себе си невидима, но не и сянката и ето че някой - млада чернокожа жена - я зърна и вдигна поглед. Кару се дръпна, отнасяйки и своята сянка-пеперуда със себе си.
Даже от това разстояние надушваше зловонието от труповете на химерите. Лошо. Бделият й план да избегне колизията, до която биха довели „демоните“ от ямата в комбинация с „ангелите“, направо гореше. По-точно - ама че глупост - не гореше.
- Трябваше да ги изгоря - каза на Акива, чието присъствие усещаше единствено по жегата и завихрения от махането на крилете въздух. - Какво съм си въобразявала?!
- Нищо не пречи и сега да ги изгоря - предложи той.
- Не - отвърна тя след кратко мълчание. - Така ще стане още по-зле. - Представи си ако всички трупове внезапно се самозапалят. Тогава нямаше да има значение дали серафим е предизвикал огъня, всичко пак щеше да прилича на адско творение. - Вече няма как да се поправи. Просто трябва да се преборим с това.
Той не отговори веднага, мълчанието му натежа. Същинска милост беше, че в този момент не се виждаха един друг - Кару се боеше от болката, която би зърнала в очите на Акива, докато двамата преследват своята цел, на която разумът им, но не и сърцата бяха подчинени. Щяха да се завърнат в Ерец, когато изпълнят задачата си тук, не по-рано. А какво ли щяха да заварят тогава?
Налегна я странно чувство, че вече е наполовина мъртва - случи се, след като си даде сметка на какво могат да се надяват, а то не беше никак много, даже да успеят да върнат Яил, без оръжие, обратно в Ерец. Тогава какво ще стане с тях самите? Сега им беше отнета дори привилегията да плащат десятък болка и синините; животът изтичаше между пръстите, отиваха си и откраднатите моменти с вкус на „торта“, които подслаждаха горчилката на живота. Торта за по-късно, тортата като начин на живот. Всичко това си беше заминало, заличено от продънващите се небеса и сенките, прогонени от огъня; този враг - Кару го знаеше открай време - беше твърде могъщ за да се борят срещу него.