Тогава как е могла да се надява?
Акива. Той я беше убедил. Достатъчно беше само да го погледне, за да повярва и в невъзможното. Колко хубаво, че точно сега не можеше да го види. Щом неговата вяра беше способна така да я възпламени, как ли би й се отразило неговото отчаяние, или пък нейното - на него? Замисли се за отчаянието, което беше пронизало всички тях в пещерите, и се запита: дали това не е било собственото отчаяние на Акива? Мигар в него се беше натрупал толкова мрак?
- Как? - попита гласно тя. - Как ще открием Яил?
Как? Това беше по-леката задача. Благословена да е Земята заради нейните телекомуникации. Всичко, от което имаха нужда, беше въпрос на достъп до интернет и електрически контакт, за да заредят мобилните си телефони и тя да се обади тук-там. Мик и Зузана сигурно също ще искат да позвънят на близките си, за да ги уверят, че с тях всичко е наред. Двамата вече бяха се приземили на гърба на Вирко няколко километра по-нататък, скрити в сенките на една скала. Но дори на сянка беше страшна жега. По-точно смъртоносна жега, затова имаха нужда от вода. И от храна. И легла.
Нещо прободе Кару в сърцето. Като се замислеше, даже тези жалки битови подробности сега й се струваха непостижим лукс. Само дето имаше разлика между това да обгрижиш своите любими същества и това да задоволяваш собствените си нужди и точно по тази причина тя беше решена да потърси храна и подслон. Зузана не беше проронила и дума, откакто преминаха през портала. Първият й пряк сблъсък с „цялата тая военна дандания“ я беше разтърсил из основи, пък и останалите не се чувстваха много по-добре.
- Има едно място, където може да отидем - каза Кару на Акива. - Хайде да вървим да вземем и тях.
46. Пай и глухарчета
- Как може... как е възможно да си помислите, че съм го направила?!
Близа беше втрещена. Положението беше много по-лошо, отколкото си го представяше. Отначало се боеше, че проф. Чодри е открил коя всъщност е тя и точно така се оказа, но съвсем не беше всичко, а това... това...
Едва ли е само работа на тая невестулка Тот. Не. Невестулка не беше достатъчно да опише покварата на Морган Тот в този момент.
Хиена може би е по-подходящо: лешоядна, ухилена, с щръкнали зъби пред касапницата, причинена от нея самата.
Представа нямаше как е успял да открие всичко за нея - хората с тайни, помисли си и потръпна, не би трябвало да си създават врагове - но знаеше, че единствен той може да е получил достъп до криптираните снимки. Даваше ли си изобщо сметка какво прави, показвайки този масов гроб на целия свят?! Правилният въпрос по-скоро беше: грижа ли го е изобщо? Но той беше умен и някак е успял да остане в сянка след всичко, което причини. Просто си го представяше как отмята бретона от прекалено високото си чело, докато пали фитила на катастрофата.
Проф. Чодри си свали очилата и разтърка основата на носа си. Тактика за печелене на време, Елиза знаеше това. Намираха се в най-близката шатра в подножието на хълма, обгърнати от гнило зловоние, въпреки охладения от климатика въздух. Проф. Амхали й пусна запис на предаването на лаптопа си и тя все още опитваше да проумее какво се е случило. Усети, че й се повдига. Снимките. Нейните снимки, показани по този начин, без подходящ контекст. Изглеждаха ужасяващи. Каква ли ще е реакцията на света? Много добре помнеше хаоса в Нешьнъл Мол преди две вечери. Колко ли по-зле е сега?
Когато проф. Чодри свали ръка от лицето си, погледът му беше директен, макар и леко разфокусиран без очилата.
- Нима твърдите, че не сте го направили?
- Разбира се, че не съм го направила. Никога не бих...
- Отричате ли, че това са ваши снимки - намеси се проф. Амхали.
Тя се извърна рязко и го изгледа.
- Аз ги направих, но това не значи, че...
- И са изпратени от вашия имейл?
- Значи някой го е хакнал - отвърна тя и по гласа й пролича, че губи търпение. За нея това беше повече от очевидно, но мароканският професор беше заслепен от собствената си ярост - а и от чувството за вина, защото тъкмо той ги доведе тук да спасят страната му от позора. - Това съобщение не е пратено от мен - продължи Елиза решително. После отново се обърна към проф. Чодри. - Звучи ли ви изобщо като мои думи? Безбожна нечестивост?! Това не е... аз не... - Тя се оплете. Втренчи се в мъртвите сфинксове зад гърба на професора. Те нито за миг не й се видяха безбожни, също както и ангелите - божествени. Не в това беше въпросът сега. - Снощи ви казах, че не вярвам в Бог.