- Нека говорим за настоящето - каза.
- Идването ти ме постави в доста трудно положение - започна Вълка. - Моите воини очакват да те убия. А на мен ми трябва основателна причина да не го направя.
Думите му вбесиха Лираз.
- Мислиш, че можеш да ни убиеш, така ли? - повелително запита тя. - Ами опитай тогава, вълче!
Вниманието на Тиаго се насочи към нея, но той остана спокоен и невъзмутим.
- Не ни запознаха.
- Знаеш коя съм, аз също знам кой си - това стига.
Обичайната за Лираз безпардонност.
- Както обичаш - откликна Тиаго.
- Всички вие обаче си приличате като две капки вода - провлечено се обади Тен.
- Е, в такъв случай - отвърна Лираз, - на вас ще ви е по-трудно да играете на отгатни кой кой е.
- Що за игра е това? - заинтересува се Тен.
Недей, Лир, помисли си Акива. Но напразно.
- Тая, в която се опитваш да познаеш кой от нас кое от вашите предишни тела е убил. Сигурна съм, че някои от вашите непременно си спомнят за мен. - Тя протегна ръце да покаже татуирания върху тях рабош с броя на извършените от нея убийства. Акива сграбчи по-близката, покри я със своята белязана длан и я натисна надолу.
- Не предизвиквай точно тези тук - каза. Какво й ставаше?! Нима наистина целта u беше всичко това да завърши с кървава баня - каквото и да представляваше „това“, то беше крехко и почти немислимо затишие в тяхната взаимна омраза.
Тен се изсмя, когато Акива прибра изпружената ръка на сестра си, но то приличаше по-скоро на ръмжене.
- Спокойно, Бич за зверовете. Това за никого не е тайна. Аз помня всеки ангел, който някога ме е убивал, и въпреки това ето ме сега - стоя тук и си приказвам с теб. Можеш ли да кажеш същото и за всички ония ангели, а те не са никак малко, които съм избила? Къде са сега всички мъртви серафими? Къде е брат ти?
Лираз трепна. Акива усети тези думи като сол в жива рана - привидението на брат му неочаквано се възправи злокобно насреща му - и когато жегата около тях се усили, той знаеше, че това не е само заради потискания гняв на сестра му, но и заради неговия собствен.
Значи така, отново се възстановяваше естественият ред на нещата: взаимната омраза.
Или пък... не.
- Само че не химерите убиха брат ти - каза Тиаго. - А Яил. Което ни води право към въпроса. - Акива се усети, че е впил поглед в бледите очи на врага си. В тях не личеше присмех, нямаше стаено ръмжене, нито намек за смразяващата наслада, с които го гледаше в килията за мъчения преди толкова много години. Сега в тях се четеше само някаква необикновена настоятелност. - Не се съмнявам, че всички ние сме завършени убийци - продължи тихо. - И доколкото схващам, сега сме тук, водени от различни причини.
Акива първо усети срам - дали задето позволи да бъде поучаван от запазилия хладнокръвие Тиаго, - а после гняв.
- Точно така. Не става въпрос за нашия живот. Трябва ти причина да не ни убиеш? Какво ще кажеш за тази: имате ли по-добро място, където да отидете?
- Не. Нямаме. - Простичко. Откровено. - Ето защо те слушам. В края на краищата това беше твоя идея.
Да, така беше. Неговата налудничава идея да предложи мир на Белия вълк. Но ето че сега, когато се изправи лице в лице с него, а Кару вече никаква не се виждаше, осъзна колко абсурдна е била. Явно го е заслепило отчаяното желание да бъде близо до Кару, да не я изгуби някъде в безкрая на Ерец и да останат врагове вовеки. Затова го предложи и едва сега, прекалено късно, си даде сметка колко странно е, че Вълка изобщо прие да го обмисли.
И че Вълка търси основание да не го убие.
Тези негови думи звучаха като агресия, приличаха на провокация. Но дали не бяха по-скоро откровеност? Възможно ли е той също да иска мир, но да търси оправдание за пред войниците си?
- Извънбрачните се оттеглиха в сигурно убежище - каза Акива. - В очите на Империята ние сме предатели. Аз съм отцеубиец и цареубиец и моята вина слага дамга върху всички нас. - Той внимателно претегли следващите си думи. - Ако ти наистина имаш намерение да го обмислиш сериозно...
- Аз не ти залагам капан - прекъсна го Тиаго. - Дадох ти дума.
- Твоята дума. - Това дойде откъм Лираз, готова, аха-аха, да избухне в смях. - Ще трябва малко повече да се постараеш, вълче. Нямаме никакво основание да ти вярваме.
- На твое място не бих си позволил да минавам някои определени граници. Все пак сте още живи, нали? Не очаквам да ми благодарите, но се надявам да е съвършено ясно, че не е въпрос на случайност. Вие и без това дойдохте полумъртви. Ако исках да довърша работата, нищо не можеше да ми попречи.