Сякаш Елиза можеше да бъде самият Апокалипсис.
Гейбриъл Единджър беше получавал сладолед срещу кошмари, а тя беше получила това.
- И досега е така. Все още ги мразя - каза, може би твърде пламенно.
Проф. Чодри пак си беше сложил очилата и зад тях очите му гледаха бдително. Когато заговори, в гласа му се усещаше неестествена вежливост, която пазеше за разговорите си с хора с болен ум.
- Трябваше да ми го кажете - каза, поглеждайки към проф. Амхали. После се прокашля да прочисти гърлото си, очевидно притеснен. - Това може да се приеме като... конфликт на интереси, Елиза.
- Какво?! Тук няма никакъв конфликт. Аз съм научен работник.
- Също и ангел - вметна със саркастична усмивка мароканският професор.
Че кой се усмихва саркастично в днешно време, зачуди се Елиза посърнало. Досега мислеше, че е присъщо само на литературните персонажи.
- Ние не сме... Искам да кажа те не са такива. Никога не са претендирали, че са ангели -каза, без да е сигурна защо се обяснява от тяхно име.
- Ама, разбира се. - Проф. Амхали беше самото въплъщение на убийствения сарказъм. -Само наследници. А, и тяхна инкарнация, нека не го забравяме. - Той я прикова с поглед. - Ами апокалиптичните видения, скъпа? Още ли ви спохождат? - Питаше така, сякаш това е нещо много по-страшно от абсурд, сякаш самото му споменаване осквернява всяка благоприлична религия и трябва да бъде наказвано.
Тя почувства как се смалява, топи се пред лицето на това двойно обвинение и презрение. Как изчезва. В този момент не беше Елиза. Тук и в очите на тези двама мъже. Тя беше Елизаел. Аз не съм тя. Аз съм си аз. Колко отчаяно искаше да го повярва.
- Оставих всичко това в миналото - каза. - Оставих го. - Последното прозвуча категорично, защото й се виждаше толкова просто и естествено. Оставих го. Това не ви ли говори нещо?
- Трябва да е било много трудно за вас - обади се проф. Чодри.
Не беше далече от истината. При други обстоятелства този разговор можеше да тръгне в съвсем различна посока: можеше да доведе до искрено и напълно основателно съчувствие на професора пред лицето на преживените от нея изпитания. Мамка му, точно така, на нея й беше адски трудно. Останала беше без нищо, без пукната пара и и без приятели, без каквито и да е контакти. Разполагаше единствено с ума и волята си: първото, печално занемарено - не беше получила никакво образование; а второто, толкова често наказвано, че беше съвсем закърняло. Но не достатъчно закърняло. Можеш да ми целунеш волята, искаше й се да каже на майка си. Никога няма да успееш да ме пречупиш.
Но при тези обстоятелства и заради тона, с който професорът го произнесе - тази неестествена вежливост, това покровителствено снизхождение, - явно не беше най-подходящото, което можеше да каже.
- Трудно? - повтори тя. - Тогава Големият взрив е бил просто фойерверк.
Каза му това предишната нощ на шега. Тогава се беше усмихнала иронично, а той се изкиска. Сега вложи същия смисъл в думите си... е, поне почти същият... но проф. Чодри само вдигна помирително ръце.
- Няма защо да се разстройвате - каза.
Няма защо да се разстройва ли?! Няма защо. Какво изобщо означаваше това?! Че няма причина? Защото според Елиза имаше куп причини. Освен че я бяха накиснали, сега беше изпаднала и в немилост. Отнеха й толкова дълго н внимателно градената анонимност; от тук нататък професионалната й благонадеждност щеше да бъде свързвана с историята, която така усилено се опитваше да потули, какво оставало за несправедливите обвинения и щетите, които те можеха да й нанесат; за юридическите последици от това, че е нарушила споразумението за
поверителност и... по дяволите, за краха на света. Но най-непосредствената причина за тревога беше именно тук, в тази санитарна шатра, в компанията на двама самонадеяни мъже, склонни да я третират като изрязана от картон фигура на отдавна изчезнала жертва.
Инстинктивно хвърли поглед към екрана на лаптопа, който й показваше нейната гибел. Застопореният кадър на старата снимка със същия стар надпис. ИЗЧЕЗНАЛО ДЕТЕ ПРОРОК, ПРЕДПОЛАГА СЕ Е УБИТО ОТ СЕКТА.
- Не съм разстроена - каза тя, поемайки си отмерено въздух на няколко пъти.
- Не ви виня за това, което сте, Е лиза - каза Анудж Чодри. - Невъзможно е да променим своя произход.
- Много мило от ваттта страна.
- Но може би е дошло време да потърсите помощ. Преживели сте толкова много.