В този момент всичко се срина. Той все още стоеше с вдигнати ръце в смисъл на нека-не-прибързваме, а Елиза просто го гледаше втренчено. Защо беше всичко това? Той се държеше с нея сякаш е някаква истеричка и това за миг я накара да се усъмни в себе си. Дали не беше повишила несъзнателно глас? Дали не говори с облещени очи и потръпващи ноздри като някоя лунатичка? Не. Просто стоеше с отпуснати покрай тялото ръце и би се заклела във всичко свято - ако изобщо имаше нещо свято, - че няма вид на луда.
Не знаеше как да постъпи. Почувства странна безпомощност пред лицето на тяхната излишно раздута тревога.
- Единственото, за което имам нужда от помощ е - каза, - да докажа, че не съм го направила.
- Елиза. Елиза. Сега това няма значение. Нека първо ви заведем у дома, а за другото ще му мислим после.
Усети как пулсът й думка в ушите. От гняв, от безизходица, но и заради нещо друго. Волна като глухарче, напомни си тя. Делнична като пай. Е, може би не чак толкова делнична. Може би не завинаги, но ще бъде волна. Погледна своя наставник, този достолепен мъж с рядък ум и висок интелект, който в нейните очи беше образец за възхода на човешкото просвещение, и почувства как неговото лицемерие натежава срещу нейната истина - нейното собствено новопридобито познание - и тази битка беше неравна.
- Не - каза и чу гласа си, прекършен и изневеряващ заради срама, потънал в общото й безсилие. - Нека помислим за това сега.
- Не мисля...
- О, напротив, вие много мислите. Но грешите. - Бегло махване с ръка към екрана на лаптопа и всичко онова, което той обобщаваше с този стоп кадър. - Морган Тот стои зад всичко това. Само се вгледайте. Истината за него е непозната и далечна, никога не съм очаквала да я стигне. Може и да е умен, но е повърхностен. Вие обаче... - Той понечи да каже нещо, но Елиза го прекъсна. - От вас очаквах много повече. По коридорите на вашия „дворец на ума“ се разхождат богове. - Тя се постара да подчертае дебело кавичките, в които поставя думите си. - И те се опитват да не се натъкнат на... как го казахте - научната делегация? За да поддържат спокойствието на това място. Само дотам се простира вашата разкрепостеност, нали така? А ето че сега видяхте ангели и успяхте да пипнете химера. - Химера. Думата изникна в съзнанието й също така неочаквано, както стана преди със звездни богове: като обърната с лицето нагоре карта таро. - Вече знаете, че съществуват. И си давате сметка - със сигурност го разбирате, - че откъдето и да са дошли, те са идвали тук и преди. Всички наши митове и легенди имат реални, материални корени. Сфинксовете. Демоните. Ангелите.
Той бърчеше чело, заслушан в думите й.
- Но мисълта, че аз може да съм потомък на някой от тях?! Ето това вече е лудост. Нека отпратим Е лиза у дома, нека там й окажат някаква помощ н, в името на всички небеса, нека нейният ад стои колкото се може по-далече от моя дворец на ума! - Тя се засмя, безрадостно. -Вие тук не се кланяте на такива като мен, нали? Че кой някога е чувал за черен ангел?! На всичкото отгоре жена! Това сигурно е голям проблем за вас, професоре.
Той поклати глава. Изглеждаше уязвен.
- Елиза. Не е това.
- Ще ви кажа тогава какво е „това“ - продължи тя, но после млъкна, питайки се дали наистина иска да го направи. Да го каже. Тук. На тези лицемерни, изпълнени със съмнения мъже. Взе да мести поглед от единия към другия, от болезнено смаяния проф. Чодри и неговото... объркване заради нея - заради нейните халюцинации, заради нейната печална проява
- към тресящия се от презрение проф. Амхали. Това определено не беше най-съпричастната публика за едно откровение, но в края на краищата сега вече нямаше никакво значение. Новопридобитата увереност на Елиза стигаше отвъд всякаква потайност и срам.
- Семейството ми - продължи тя - се състои от окаяни, злобни, безмилостни хора и аз никога не бих им простила за онова, което ми сториха, но... те са прави. - Тя вдигна вежди и се извърна към проф. Амхали. - И да, аз все още съм спохождана от видения, колкото и да го ненавиждам. Не искам да повярвам в нито едно от тях. Не искам да съм част от тях. Опитах се да избягам от тях, но сега не е важно какво съм искала, защото аз съм. Странно, нали? Моята съдба
- това е моята ДНК. - Обратно към проф. Чодри. - Това би въвлекло научната делегация и представителите на вярата в нескончаеми спорове по коридорите на вашия ум. Аз съм потомък на ангел. Това е моята проклета съдба.