47. Книгата на Елизаел
Повече нищо не се каза след това. След като я преведоха като арестант през лагера, а очите на всички бяха приковани в нея, зложелателни и осъдителни. След като я натикаха в колата, хлопнаха вратата след нея и наредиха да бъде върната в Тамнугалт, за да чака там ескорт за дома. Предстояха им два часа път през сухия и посърнал пейзаж в покрайнините на Сахара и долината на Драа, която ги заобикаляше през цялото време. Нямаше никакво друго занимание, освен да се отдаде на унищожителна екзалтация и гняв.
Нищо друго освен това и... всичко известно и погребано.
И още много объркващи неща. Онова крайче, което се подаваше изпод пясъците - дали ковчеже, или пък цял един свят. От нея се искаше само да издуха праха. Елиза избухна в смях. Там, на задната седалка на колата, смехът взе да извира от нея като някакъв нов език. По-късно, когато правителствените агенти дойдеха да я приберат, шофьорът щеше да докладва за този смях като прелюдия към всичко случило се след това.
След като тя престана да се смее.
*
В „добрите стари времена“, когато нямаше никакви други грижи, освен да създава армия от чудовища в огромния пясъчен замък сред пустошта, Кару периодично яхваше стария ръждясал камион и поемаше през напуканата земя по безкрайните прави пътища към Агдез, най-близкия град, където, покрила главата си с хиджаб, купуваше провизии, без да привлича излишно внимание. Огромни торби с кускус, купища щайги със зеленчуци, сухари и бисквити, хилави пилета и цяло имане от сушени фурми и кайсии.
Сега наблюдаваше Агдез отгоре, от небето. Съвсем обикновено градче. Премина над него, усещайки нетърпението на онези, които я следваха, и продължи напред. Целта им се намираше малко по-нататък и беше къде-къде по-забележителна. Най-напред зърна палмовата горичка, оазиса, зелен и неочакван като разлята върху кафявата почва боя. А там, насред него: оронени кирпичени стени, същите като оронените кирпичени стени, които току-що бяха оставили след себе си. Поредната казба. Тамнугалт. Там имаше хотел, Кару помнеше това - удобна спирка по пътя, която да осигури временен покой на тяхната малобройна и необичайна група, при това не чак толкова уединена, че да не намерят всичко онова, което им е необходимо.
- Тук може да си отдъхнем - каза. - Трябва да имат интернет и електричество. Бани, легла, вода. Храна.
Нейната едва забележима сянка-пеперуда постепенно взе да наедрява, пресрещайки ги, докато кацаха, скрити в сянката на палмите. Развалиха заклинанието за невидимост и Кару най-напред огледа приятелите си. Зузана и Мик изглеждаха изтощени и обезводнени, облени в пот и явно изгорели на слънцето - отбележи: може да изгориш на слънце, дори когато си невидим, -но най-страшно беше напрежението, изопнало лицата им и техните тревожно празни погледи, което ги правеше да изглеждат някак далечни, отсъстващи. Поразени от преживяната битка.
Какво им беше причинила, като ги въвлече в тази война?!
После премести поглед към Вирко, защото я беше страх да надзърне в очите на Акива. Същият Вирко, един от лейтенантите на Вълка и един от тези, които я оставиха сама с него край ямата. Вярно, единственият, който се обърна да погледне назад, но, така или иначе, я беше изоставил. Но също така беше спасил живота на Зузана и Мик. Той беше решителен и кален в трудностите при полет и битка - не го ловеше нито слънце, нито умора, но и неговите черти бяха изпънати от напрежение, шокът не беше подминал и него. Както и срамът, Кару ясно виждаше това. Още от ямата не го беше напускал.
Тя го измери с поглед, който се надяваше да е ясен и недвусмислен, после кимна. Опрощение? Благодарност? Протегната приятелска ръка? Самата тя не беше съвсем наясно. Той кимна в отговор, макар и с известна тържественост, което приличаше по-скоро на церемониален поклон, и тогава Кару най-сетне се извърна към Акива.
Не го беше поглеждала в очите още откакто бяха при портала. Мяркаше го само от време на време, в кратките мигове, когато не беше невидим, но във всеки един момент усещаше присъствието му, без да е нужно да го гледа. Боеше се да го погледне открито и... имаше право.
Болката му беше очевидна - така пронизваща, че накара и нейната болка да изплува на повърхността; толкова чиста, че стигаше да заплати десятъка, но не това беше най-лошото. Ако беше само болката, Кару сигурно щеше да намери път към него, да посегне към ръката му, както го беше направила от другата страна на портала; или да стигне дори сърцето му, както стана в пещерите. Ние сме началото.
Но... началото на какво? Това се питаше безутешно Кару, защото в очите на Акива несъмнено имаше още ярост и някаква неумолима решителност. Това не беше омраза, нито отмъстителност. Това беше нещо ужасяващо, което я смрази. Когато погледът й за първи път попадна на него на Джема Ел-Фна в Маракеш, той беше студен като камък. Нечовешки жесток, без капчица милост. Онова, което съзря в него тогава, беше мъст, превърнала се в навик; ярост, охладена от годините вцепенение.