По-късно, в Прага, тя видя как милосърдието отново се завръща в него като пролетно пълноводие, което освобождава скованото от лед сърце. По онова време все още не можеше напълно да го оцени, защото не знаеше какво всъщност означава, нито от какво се пробужда той; сега обаче беше друго. Тогава той беше възкръснал от собственото си пепелище - същият Акива, когото познаваше отпреди толкова много време, изпълнен с живот и надежда - или поне беше в началото на възкресението си. Вярно, още не го беше видяла да се усмихва като някога -усмивка толкова красива, че сякаш отразяваше слънчевата светлина, която я караше да се чувства опиянена от любов, с внезапно опразнена глава и здраво, съвършено и признателно свързана със света - със земята и небето и радостта и него. Всичко друго бледнееше пред това чувство. Расата не означаваше нищо, а измяната беше просто дума.
Тъкмо беше започнала да вярва, че е възможно тази усмивка да се върне отново; тъкмо се усети лека и безгрижна, обгърната от възцарилата се правда, но сега, наблюдавайки Акива, всичко това отново й се видя страшно далечно, както и той самият.
И тя добре го разбираше, защото само допреди година извънбрачните бяха няколко хиляди, докато последните безумия на войната не ги стопиха до тия, които познаваше от Киринските пещери. Акива беше преживял всичко това и беше оцелял, а после беше преживял и смъртта на Хазаел и ето го сега тук, невредим, докато всичко останало е може би - най-вероятно - загубено.
Сега Кару усещаше как чувството за мъст отново клокочи в него, макар все още да не се беше превърнало в камък; а не трябваше да е така, не биваше да се връщат отново в тази начална точка, но явно това беше... неизбежно. Малко преди да я екзекутират, Бримстоун й беше казал: „Да запазиш достойнство пред лицето на злото е истински подвиг“, но може би, мислеше си Кару със свито сърце, това е твърде непосилна задача. Може би е невъзможно всеки да покаже
такава твърдост.
Все още имаше чувството, че е полумъртва. Чувстваше се премазана, изтърбушена. За пореден път.
Обърна се към приятелите си и се насили да говори почти спокойно.
- Май ще е най-добре вие двамата да наемете стая. Нека не виждат никой друг от нас.
Очакваше - надяваше се - Зузана да направи някоя саркастична забележка, или да предложи
да яздят Вирко чак до самите порти на казбата, но тя дори не проговори. Просто кимна.
- Даваш ли си сметка - обади се Мик, опитвайки отчаяно да върне на Зузана поне част от нейната Зузанщина, - че трите ни желания са на път да се сбъднат? Не съм много сигурен дали имат шоколадова торта, обаче...
- Аз, така или иначе, си промених желанията - прекъсна го Зузана и взе да ги изрежда, свивайки пръсти. - Първо: приятелите ни да са невредими. Второ: Яил да се тръшне мъртъв и, трето...
Каквото и да беше третото, не успя да довърши. Кару никога не беше виждала приятелката си толкова безпомощна и уязвима. Затова я прекъсна.
- Ако не включва храна, значи е лъжа - нежно напомни тя на Зузана. - Поне така са ми казвали.
- Добре тогава. - Зузана си пое дълбоко дъх, опитвайки да се съсредоточи. - Значи мога да си поръчам известно количество световен мир за вечеря. - Цялата се беше превърнала в едни огромни тъмни очи с трескав поглед. Нещо в нея се беше прекършило. Кару го забеляза и потъна в скръб. Войната винаги го причинява, няма как да се избегне. Реалността е непрекъснато в обсада. Картинката на живота, грижливо поставена в рамка, е разбита и един нов образ изскача пред теб. Той е грозен и дори не ти се ще да го погледнеш, какво остава да си го окачиш на стената, но нямаш друг избор, защото вече си го опознал. След като вече наистина си го опознал.
Какво ли ще стане със Зузана от тук нататък, след като вече познава този образ?
- Световен мир за вечеря - подкачи я Мик, почесвайки наболата си брада. - Към това предлагат ли пържени картофки?
- Най-добре да го направят - отвърна Зузана, - иначе ще им го върна обратно.
*
Името на ангела беше Елизаел.
Църквата, основана от нейните потомци - те, разбира се, предпочитаха да я наричат църква, не секта - се наричаше „Обетът на Елизаел“ и всяко новородено момиче от рода беше кръщавано Елизаел. Ако до влизането в пубертета не проявеше „дарбата“, прекръщаваха я с друго име. Е лиза беше първата през последните седемдесет и пет години, която притежаваше „дарбата“ и често си мислеше, че най-лошо от всичко - черешката върху тортата на нейното ужасно наследство - бе завистта на останалите.