Но докато президентите, премиерите и папата се помайваха, едни по-бързо реагиращи и по-зловегци движения по света досега би трябвало да са се задействали. Частни групировки на най-вманиачените фанатици, които си играят с адския огън и злорадо очакват настъпването на Страшния съд. Те вече би трябвало да се редят на опашка, да изпращат предложения, да плащат подкупи за привилегията да кажат лично няколко думи на ангелите, независимо какво би им коствало това. Вземете ни! Първо нас вземете! Изпепелете света, накажете грешниците, само ни вземете със себе си!
Светът гъмжеше от такива фанатици дори в по-спокойни времена, а къде бяха те сега? Нима Разгут беше надценил флирта на човечеството със свършека на света? Нима е възможно това карнавално шествие, което им устроиха, да не е подействало както той очакваше?
Яил беше в отвратително настроение и крачеше из пищните си покои, редувайки порой от проклятия с ледено мълчание. За негова чест обаче трябваше да му се признае, че поне проклинаше тихо и под нос и не правеше нищо „не-ангелско“ от което, образно казано, да настръхне перушината на техните благочестиви домакини. Изпълняваше ролята си чинно: да заеме поза на дипломат, да участва в пиршество или просто да бъде ослепителен. Явно католическата църква беше решена да не му отстъпва по пищност и нейната колекция от църковни одежди събра ума на всички. Ако на Разгут му се наложеше да изтърпи още една религиозна церемония, увиснал на гърба на Яил, и да слуша как поредният старец с луксозна тога монотонното каканиже на латински, направо щеше да закрещи.
Щеше да закрещи и да стане видим, та обстановката малко да живне и да добие по-пикантен привкус.
Сега, стигнал предела на всяка... надежда... той наблюдаваше странното, подобно на танц страхливо помайване, изпълнявано от един от служителите в папския дворец пред вратата на техните покои.
Крачка напред, крачка назад, ръцете, пърхащи като криле на ярка. Този беше един от малцината, на които се позволяваше да влизат в техните покои, за да обслужват нуждите им; до момента не беше откъснал поглед от тяхното „свято“ присъствие. Понякога Разгут си мислеше, че дори да развали заклинанието за невидимост, пак щеше да остане „незабелязан“. Дотам стигаше дискретността на тези служители. Те се бяха превърнали едва ли не в призраци (самата мисъл за подобно пребиваване отвъд смъртта образуваше на Разгут киселини).
Или пък киселините бяха резултат от невижданото обилие на папската трапеза.
Разгут от векове не си беше угаждал с толкова тлъста и пикантна храна и сега с любопитство установи, че въпреки дискомфорта, който му причиняваше преяждането, все още не можеше да си наложи някакво ограничение. Скоро обаче и това щеше да стане.
Или пък не.
Прислужникът смутено се прокашля. Биенето на сърцето му направо кънтеше из залата. Стражите доминионци не му обърнаха внимание и останаха неподвижни като статуи, а Яил го нямаше - беше се оттеглил в личните си покои да си почине. Разгут сериозно се размисли дали да не поеме нещата в свои ръце. Щеше да се яви като безплътен глас - това едва ли щеше да е най-необикновеното преживяване на тоя човечец за деня. Не му се наложи обаче. Прислужникът събра кураж и заситни навътре, извади пътьом някакъв плик от джоба на безупречно колосаната си ливрея и го пусна на пода.
Плик.
Сега цялото внимание на Разгут се насочи към него. Знаеше какво може да е това и надеждата му се обостри.
Най-после.
Само след минута обаче - след като слугата си беше отишъл, Яил - повикан, а Разгут -станал видим и протягащ се през масата с освежителни напитки с плик в ръка - той с нищо не издаде собственото си огромно облекчение, нито любопитството. Само отдели едно тънко като пергамент парче прошуто от другарите му и шумно показа одобрението си към този деликатес.
- Е, какво пише там?
Яил беше нетърпелив. Яил беше повелителен. И въпреки това зависеше от милостта на Разгут.
- Не знам - отвърна небрежно и съвсем искрено той. Още не беше отворил плика. -Сигурно е писмо от почитател. Може да е покана за кръщене. Или предложение за женитба.
- Прочети ми го - заповяда му Яил.
Разгут замълча, сякаш обмисляше отговора си, после се изпърдя. Цялото му лице се сбръчка, костваше му доста усилие. Възнаграждението за напъна дойде не толкова от силата на звука, колкото от потресаващата миризма, но императорът не беше никак впечатлен. Белегът му побеля, както обикновено ставаше, когато е вбесен свръхмяра, и той заговори през стиснати зъби - ползата от това беше, че така поне не пръска слюнка.