- Прочети ми го - повтори той с убийствено спокоен глас и Разгут си даде сметка, че е на крачка от поредния побой. Ако се подчинеше на заповедта, поне щеше да си спести мъките. -Ако ми направиш услуга - продължи Яил, - и аз ще те улесня.
Но какво му беше забавното да правиш услуги? Разгут натъпка колкото може повече прошуто в устата си, докато все още имаше възможност. Като видя накъде отиват нещата, само с едно бегло кимване Яил заповяда да го набият.
И двамата знаеха, че това до нищо няма да доведе. Просто им беше станало обичай.
Така че побоят беше наложен и понесен, а после, докато от пресните рани на Разгут върху фината копринена дамаска на петстотингодишното кресло се процеждаше нещо, което не беше точно кръв, Яил пак се пробва.
- Като стигнем Далечните острови - каза - и труповете на стелианите задръстят улиците, малко преди да ги разбия напълно, ще им поискам някакъв откуп. Рано или късно, всеки кляка.
Усмивката на Разгут приличаше на дяволско творение. Това е в сила, докато не срещнеш самите стелиани, помисли си той, но не го каза гласно, защото не искаше да попари фантазиите
на императора.
- Ако - продължи Яил, който с видимо усилие успяваше да запази привидното си благоразположение - маска, дето съвсем не му беше по мярка, - ако... някой... се постарае да даде всичко от себе си, за разлика от сега, може да реша него да облагодетелствам с този откуп. Бас ловя, стелианите с тяхното изкуство биха могли да... те ремонтират.
- Какво? - Разгут всмука дълбоко въздух и дланите му хвръкнаха към бузите в съвършена имитация на претендентка за титлата „Кралица на красотата“, която чува, че е избрана за победителка. - Мен?! Ама наистина?!
Яил не беше чак такъв глупак, та да не усети подигравката; нито имаше намерение да се издаде пред тая пропаднала твар, че се чувства като в задънена улица.
- Е, моя грешка. Реших, че това може да те заинтригува.
И сигурно точно така щеше да стане, ако в това предложение нямаше пробойна. Всъщност две пробойни, едната от които - фатална: Яил лъжеше. Но дори да не беше така, стелианите никога не биха дали откуп на своя враг. Разгут ги помнеше още от минали времена и знаеше, че не са противник за подценяване. В случай, че се окажат победени - а това беше трудно за допускане по простата причина, че никога не се беше случвало, - те по-скоро биха се самоубили, вместо да се предадат.
- Не това бих си пожелал - каза Разгут.
- Какво тогава?
Когато Разгут се пазареше със синекосата красавица за връщането им в Ерец, неговото желание беше съвсем простичко. Отново да лети? Да, и това го имаше. Пак да бъде цял. Точно това обаче не беше никак просто - крилете и краката му бяха безвъзвратно осакатени и той си даваше сметка, че в най-важната си част не подлежеше на поправяне. Но неговото най-съкровено желание, извиращо от недрата на душата му, беше простичко.
- Искам да се прибера у дома - отговори. В тона му сега ги нямаше насмешката, сарказмът и обичайното отблъскващо удоволствие. Дори в собствените му уши гласът му прозвуча съвсем по детски.
Яил го гледаше с безизразно лице.
- Лесна работа - каза и точно заради това, дори повече от всичко, което Яил му беше казал или причинил досега, на Разгут му се прищя да му прекърши врата. Пустотата в него беше толкова необхватна, бремето й - така съкрушително, та чак понякога му спираше дъхът, като си спомнеше, че Яил изобщо няма представа на какво е подложен. Никой друг не можеше дори да си представи.
- Не е чак толкова лесна - отвърна. Имаше едно-единствено нещо, в което Разгут Трижди падналия не се съмняваше нито за миг, и то беше именно това: че никога няма да се върне пак у дома.
По-скоро да разсее мъката, не заради желанието да си спести по-нататъшните инквизиции, Разгут отвори писмото. Какво ли пише тук, зачуди се. От кого ли е? Що за предложение прави?
Мигар времето наближаваше?
Това беше горчива мисъл. Разгут знаеше, че Яил ще го убие в мига, в който вече няма нужда от него, а животът, макар и така злочест, не те пуска лесно. С влудяваща прецизност и с възможно най-бавните движения на треперливите си пръсти прогоненият ангел превърна в истинско представление разгъването на листовете.
Уверен почерк, отбеляза той, изложено ръкописно с мастило върху качествена хартия, на латински. И чак тогава прочете на Яил първото предложение за подкрепа.
50. Все някъде трябва да има щастие