Нямаше какво още да го обсъждат. Тиаго безспорно беше пощадил живота им. Даже им позволи да избягат.
Защо?
Дали благодарение на Кару? Тя беше ли се молила за живота им? Или пък...
Просто се беше спазарила за тях?
Акива вдигна поглед към склона, по който се беше изкачила Кару. Сега тя стоеше под сводестия вход на казбата и ги наблюдаваше; от толкова далече нямаше как да види изражението и. Той пак се обърна към Тиаго и забеляза, че по лицето му няма и следа от жестокост, лицемерие, даже от обичайната му студенина. Сега очите гледаха открито, а не арогантно или презрително иззад полуспуснатите клепачи. Това беше знак за някаква решителна промяна. На какво ли се дължеше?
На Акива му хрумна едно-единствено обяснение и то му беше ненавистно. В килията за мъчения яростта на Тиаго беше ярост на съперник - на губещ съперник. Изпод вековната омраза между техните две раси клокочеше много по-лична ненавист, движеща сила за един претендент. Унижението, задето не си предпочетен пред другия. Отмъщение заради любовта на Мадригал към Акива.
Сега обаче това го нямаше - липсваше и причината, която го пораждаше. Акива вече не беше съперник за Тиаго, не представляваше заплаха. Защото този път Кару беше направила различен избор.
В мига, в който Акива беше осенен от тази идея, липсата на злоба у Тиаго му се видя като най-сигурното потвърждение, че е прав. Белия вълк беше толкова сигурен в своето превъзходство, че не виждаше причина да убива Акива. О, звездни богове! Кару! Кару!
Ако не ги делеше цялата тая кървава предистория, ако Акива не знаеше какво наистина таи в душата си Тиаго, те двамата с Кару щяха да изглеждат съвършената двойка: генералът и възкресителката, господарят и господарката на последната надежда у химерите. Акива обаче познаваше истинската природа на Тиаго, също като Кару.
И това изобщо не беше стара история. Насилническата природа на Тиаго. Сведените очи на Кару, нейната боязлива неувереност. Синините, драскотините. Въпреки това създанието, което стоеше сега пред Акива, приличаше на най-доброто проявление на Белия вълк: интелигентен, могъщ и здравомислещ. Достоен съюзник. Наблюдавайки го, Акива дори не знаеше на какво може да се надява. Ако Тиаго наистина беше такъв, тогава съюзът между тях имаше шанс и Акива би могъл да остане част от живота на Кару, макар и само периферна част. Най-малкото ще може да я вижда, за да е сигурен, че е добре. Ще намери възможност някак да изкупи греховете си и ще направи така, че тя да разбере. Освен това може да им се удаде да възпрат Яил.
От друга страна обаче, ако Тиаго наистина беше такъв - интелигентен, могъщ и здравомислещ - и стоеше рамо до рамо с Кару, направлявайки съдбата на своя народ, какво място можеше да има Акива до тях? А което е още по-важно - би ли могъл да изтърпи такава гледка?
- Има и нещо друго - продължи Тиаго. - Нещо, заради което съм ти задължен. Разбрах, че трябва да ти благодаря за душите на някои от моя народ.
Акива присви очи.
- Представа нямам за какво говориш - каза.
- Става въпрос за Хинтермост. Намесил си се при изтезанието на един от воините химери. Той успял да избяга и се върна при нас заедно с душите на целия си отряд.
Аха. Онзи кирин. Но как е възможно някой да знае, че Акива е сторил това?! Той не позволи да го видят. Нали призова птиците, до последната птичка на километри наоколо. Затова сега поклати глава, готов да отрича.
Лираз обаче го изненада.
- Той къде е? - обърна се тя към Тиаго. - Не го видях сред останалите.
Мигар специално го е търсила? Акива я стрелна с поглед. Тиаго обаче я гледаше съвсем открито, втренчено. Погледът му стана остър и се заби в нея.
- Той е мъртъв - каза след известно мълчание.
Мъртъв. Младият кирин, последният от племето на Мадригал. Лираз нищо повече не каза.
- Съжалявам да го чуя - обади се Акива.
Погледът на Тиаго отново се заби в него.
- Благодарение на теб обаче неговият отряд пак ще живее. И за да се върнем към нашата цел - неговият мъчител не е ли същият ангел, на когото сега трябва да се противопоставим?
Акива кимна.
- Яил. Командирът на Доминиона. Сега вече и император. Докато си приказваме тук, той набира сила и макар твоята дума да не струва пукната пара за мен, вярвам в едно: че можеш да го спреш. Затова, щом си сигурен, че твоите воини могат да различат един ангел от друг, за да се бият срещу Доминиона, а не срещу извънбрачните, тогава се присъедини към нас, пък каквото сабя покаже.
- Ние носим черно, а те - бяло, ако това ще ви е от полза - добави студено Лираз към Тен.