Тя леко се усмихна, после горчиво се засмя.
- Няма да споря.
- Легендата казва също, че ще останем врагове до самия свършек на света - напомни й той. Когато й го разказа, телата им бяха сплетени, голи и омекнали след любенето - тяхната първа, най-първа любовна нощ - и свършекът на света им се виждаше само легенда, също като историята за разплаканите луни.
Но сега Акива усещаше съвсем ясно как ги връхлита. Чувството беше на безгранична безнадеждност. Кога ли, запита се, вече няма да остане нищо за спасяване.
- Затова създадохме наша собствена легенда - каза Кару.
Той го помнеше.
- Рай, който ни чака да го открием и да го изпълним с нашето щастие. Все още ли го вярваш?
Не искаше да прозвучи така: рязко и лишено от чувство, сякаш това е било просто глупава фантазия от първата любовна нощ на две вплетени едно в друго тела. Прищя му се сам себе си да накаже, защото до вчера все още го вярваше - затова Лираз го обвини, че е „потънал в блаженство“. Имаше право. Нали точно тогава се беше размечтал да се изкъпе с Кару. Представяше си как притиска гърба й към гърдите си, как я прегръща и се наслаждава на косата й, която се вие на повърхността на водата.
Съвсем скоро, мислеше си тогава, това ще е възможно.
А когато тази сутрин излетяха от пещерата, когато видя как леко се носят по въздуха техните обединени армии, въображението му съвсем се развихри. Представяше си място, което е само на тях двамата. Техен... дом. Акива никога не беше имал свой дом. Нито нещо, което далечно да напомня на дом. Само казарми и походни палатки, а преди това - без време свършилото детство в харема. Позволи си да си представи една съвсем простичка картина, да си въобрази, че това не е най-голямата илюзия на света. Дом. Черга, маса, където двамата с Кару ще се хранят заедно, столове. Само те двамата и потрепващите пламъчета на свещите, а той ще може да протегне ръка през масата и да хване нейната, само за да я подържи; двамата ще имат време да си приказват и постепенно да се разкриват, пласт след пласт, един пред друг. Ще има врата, зад която да се изолират от целия останал свят; места, където да държат нещата си, които ще са само техни. Акива дори не можеше да си представи какви ще са тези неща. Досега не беше притежавал нищо свое, само мечовете. Най-красноречиво за това говореше фактът, че за да си представи своя бъдещ домашен уют, той трябваше да черпи образи от руините на отдавна замрелия живот в Киринските пещери, където навремето неговият род беше унищожил нейното племе.
Посуда и канализация, гребен и котле.
И... легло. Легло със завивка, обща за двамата. Имаше някакво златно зрънце в представата за това толкова простичко нещо, че то успя да събере цялата надежда на Акива, цялата му уязвимост, накара го да види и да повярва, искрено, че би могъл да бъде... себе си след войната. Тази сутрин, докато летяха, всичко това му се струваше само на ръка разстояние.
Не дръзна да си представи къде точно ще се намира този техен дом, нито каква гледка ще се разкрива пред очите му, когато прекрачи от прага навън; сега обаче, щом се сетеше за него, едно-единствено нещо виждаше: каква ще бъде гледката от прага на това тихо райско кътче от неговите мечти.
Навсякъде лежаха пръснати трупове.
- Не е рай - отвърна Кару със заекване, изчерви се цялата и за миг затвори очи. Акива сведе поглед и беше запленен от миглите й, тъмни и потрепващи над синкавата плът около очите. А когато тя отново се взря в него, този поглед го разтърси с черното сияние на ирисите без зеници; той беше бездънен и в него се събираше цялата й тревога, заедно с болката, равна на неговата; но в него имаше и сила. - Знам, че нас двамата никъде не ни очаква рай - продължи тя. - Но все някъде трябва да има щастие, нали? Според мен Ерец заслужава поне малко от него, така че... -Тя се смути. Помежду им все още имаше дистанция. - Мисля, че трябва да вложим цялото наше щастие тъкмо там, не в някакъв измислен рай, който дори не ни е нужен. - Тя се поколеба, вдигна очи. Взираше ли се, взираше, струейки цялата през тия нейни удивителни очи. За него. За
него. - Ами ти?
*
- Щастие - каза той предпазливо и с нотка на недоверие, сякаш щастието беше мит, също като всички техни богове и чудовища.
- Не се предавай - прошушна Кару. - Няма нищо нередно в това да се радваш, че си жив.
Настана мълчание и тя усети, че той с усилие търси думите.
- Все ми се дава втори шанс - проговори той, - който не ми се пада по право.
Тя не му отговори веднага. Знаеше каква вина тежи върху плещите му. Мащабът на саможертвата на Лираз и нея разтърси отдън душа. За пореден път си пое дълбоко дъх, после прошепна, надявайки се, че думите й няма да бъдат изтълкувани погрешно.