- Шансът е бил на нейна страна и тя е решила да ти го отстъпи. - Чувстваше, че този дар е не само за Акива, но и за нея самата.
Ако Бримстоун е бил прав, тази надежда им беше последната. Сега и двамата искаха тя да стане реалност, а това по някакъв начин я превръщаше в шанс и за Ерец.
- Може би - отвърна Акива. - Казваш, че мъртвите не искат отплата и сигурно е така, понякога, но когато си единственият оцелял...
- Още не знаем дали те... - Кару замлъкна, дори не можеше да завърши изречението.
- Тогава животът ти изглежда като откраднат от някой друг.
- Дарен.
- И вече единственото, което чувстваш в сърцето си, е жаждата за отмъщение - довърши тон.
- Знам го. Повярвай ми. Но ето че сега се крия в душ кабината заедно с теб, вместо да се опитам да те убия. Излиза, че сърцето понякога може да си промени мнението.
Далечен намек за усмивка. Но и това не беше малко. Кару й отвърна - не с намек, а със съвсем истинска усмивка; припомни си всяка от неговите красиви усмивки, всички тези загубени лъчезарни усмивки, и се насили да повярва, че не са завинаги изчезнали. Всеки може да се пречупи. Няма как винаги да се устоява. Не и този път обаче. Не и сега.
- Това не е краят на надеждата - каза тя. - Не знаем какво е станало с другите, но дори да знаехме, дори то да е най-лошото... нас все още ни има, Акива. И аз няма да се предам, докато нас ни има. - Тя беше много сериозна. Даже беше готова да вложи страст, стига това да го убеди.
И май сполучи.
Още от самото начало - още от Булфинч, сред пушека и мъглата - в погледа му винаги имаше някакво изумление, когато я гледа: очите му широко отворени, сякаш я изпиват цялата. Сякаш се страхуваше да мигне, даже да диша. Следа от това изумление се мярна и сега, а неговата стоманена твърдост и непреклонната му ярост отстъпиха. Промяната се усети само в мускулите около очите - Кару забеляза как напрежението в тях се разсейва и това й донесе огромно облекчение - може би твърде голямо за дребната промяна, която го предизвика. Или пък напълно съответстващо. Защото това изобщо не беше дребна работа. Ех, ако можеше толкова лесно да се пропъди и омразата - само като разпуснеш мускули.
- Права си - каза Акива. - Извинявай.
- Не искам да ми се извиняваш. Искам да си... жив.
Жив. С биещо сърце, с препускаща кръв - да, точно толкова жив, но и повече от това. Искаше го жив с блеснали очи. С опряна върху сърцето й ръка, с онова „ние сме началото“ - ето толкова жив.
- Аз съм жив - отвърна той и в гласа му имаше и живот, и обещание.
Кару все още се влияеше от откъслечните спомени, видени през очите на Мадригал. В онова тяло беше по-висока и гледната й точка беше различна, но точно сега сякаш нещо я върна право в реквиемната горичка, малко преди първата им целувка. Пожарът в неговия поглед и огънатото му по нейните извивки негово тялото. Това предизвикваше неудържим трепет между тях, както тогава, така и сега и времето сякаш се преобърна и върна сърцето й обратно в предишното му простичко състояние.
Някои неща са винаги прости. Като магнитите например.
И изобщо не беше необходимо времето да се преобръща. Не се дължеше нито на реквиемната горичка, нито на първата целувка. Бузата на Кару беше точно на височината, на която можеше да я отпусне върху гърдите на Акива и тя го направи, най-накрая, а тялото и последва добрия пример на бузата. Онова проклето разстояние, макар и тънко колкото косъм, което ги делеше, се стопи. Сърцето на Акива биеше срещу слепоочието й и ръцете му я обгърнаха; той беше жарък като лято и тя усети някакъв стон да се надига в него, който го освободи и от последните задръжки и той напълно се претопи в нея; тя на свой ред се отпусна с въздишка и нейното топене посрещна неговото. Усещането беше толкова хубаво. Не ни дели вече никакъв въздух, помисли си Кару, и никакъв свян. Нищо не ни разделя.
Толкова беше хубаво.
Тя го обви с ръце - да го притегли още по-близо до себе си и още посилно. С всяко вдишване поемаше неговия жар и уханието му, спомнени и преоткрити, и тя си спомни и преоткри също колко беше мускулест и як - тази негова плътност и осезаемост й подейства като шок, защото той изглеждаше толкова... безплътен. Като някоя природна стихии. Любовта е стихия, припомни си Кару нещо отпреди много, много време и се почувства така, сякаш се носи по водата. Ако вярваше на очите си, Акива беше само огън и въздух. Но на допир беше толкова
тук. Така реален, че да може да го задържи завинаги.