Ръката на Акива се заспуска надолу по косата й, а после пак н пак; усети допира на устните му о темето си и я изпълни не желание, не, а нежност и дълбока благодарност, че той е оживял, тя - също. Благодарност, задето я беше открил и че я беше открил отново. И... о, богове и звезден прах... отново. Дано за последно му се налага да я търси.
Ще ти помогна, помисли си тя с лице, притиснато към биещото му сърце. Ще бъда винаги точно тук.
Той сякаш я чу - и одобряваше, - защото още по-плътно обви ръце около нея.
Когато Зузана отвори вратата на банята и извика: „Супата е сервирана!“, двамата бавно охлабиха прегръдката си и размениха погледи, в които имаше... благодарност и обещание и съобщност. Бариерите бяха сринати. Не с целувка - не с това, все още не, - но поне с докосване. Принадлежаха си завинаги. Запазила жарта на Акива в тялото си, Кару излезе от душ кабината. Зърна отражението им в огледалото, сякаш бяха поставени в рамка, и си помисли: да, така и трябва да бъде.
Отраженията им се спогледаха - нежно, радостно и чисто, макар и не още напълно освободени от скръбта и болката, - а после те двамата последваха Вирко в хотелската стая, където върху пода като на султански пикник беше подредено цяло угощение.
Започнаха да се хранят. Кару и Акива гледаха да са близо един до друг, за да могат да се докосват във всеки момент и по всеки повод, което Зузана отбеляза с одобрителен поглед и обичайното си леко насмешливо повдигане на едната вежда.
Едва бяха наченали да опитват многобройните блюда, когато дочуха отвън да се крещи.
Вратата на някаква кола се затръшна и два мъжки гласа взеха да се надвикват гневно. Можеше да е какво ли не, просто някаква лична крамола, заради която петимата едва ли щяха да скочат като ужилени - пръв Акива - и едновременно да се втурнат към прозореца. Третият глас ги накара. Принадлежеше на жена, мелодичен и отчаян. Пърхаше пленен от неприязънта на другите два гласа като птиче в клетка.
И говореше на езика на серафимите.
От прозореца нямаха добра гледка към суматохата долу, затова Кару и Акива отново използваха заклинанието, станаха невидими и излязоха навън. Мик и Зузана ги последваха, видими, а Вирко остана в стаята.
В предния двор се разрастваше скандал - тълпа пратили дечурлига от казбата се возеха едно друго в ръчна количка и зяпаха гостите на хотела - и нямаше съмнение какъв е източникът на конфликта. Някаква млада жена седеше полусвлечена от задната седалка на една кола и явно изобщо не осъзнаваше нито коя е, нито къде се намира.
Лицето й беше безизразно и окървавено. Имаше сочни устни и тъмнокафява гладка кожа, а очите гледаха празно: красиви и твърде искрящи, прекалено широко отворени и бялото им беше прекалено бяло. Ръцете й лежаха отпуснати в скута, седеше на ръба на седалката с отметната назад глава и от окървавената уста се изливаха невъобразими потоци трескава реч.
Нужно беше известно време, за да се проумее всичко това. Кръвта, жената и двата езика, еднакво шумни и заглушаващи се един друг. Мъжете се караха на арабски. Единият от тях очевидно беше докарал жената и нямаше търпение да се отърве от нея. Другият беше служител на хотела, който - съвсем разбираемо - изобщо не беше склонен да я приеме.
- Не може просто да я стоварите тук. Какво е станало с нея? Какво казва?
- Откъде да знам? Едни американци скоро ще дойдат да си я приберат. Нека те да му мислят.
- Чудесно, а дотогава? Тя има нужда от помощ. Вижте я само! Какво не е наред с нея?
- Представа нямам. - Шофьорът отговаряше грубо. Изплашен беше. - Тя не е моя грижа.
- А да не е моя?!
Двамата продължиха все в този дух, докато жената не спираше да нарежда... нещо съвсем различно.
- Завладяващо и поглъщащо и бързо и огромно и преследващо - говореше, не, по-скоро виеше тя на езика на серафимите и гласът й беше печален и благ и пропит с болка, подобен на някакво извънземно фадоПокъртителна, смазваща жалейка по нещо изгубено, което никога няма да се върне. - Зверовете, зверовете, Потопът! Небесата разцъфват, после причерняват и нищо не може да ги спре. Разцепват се и това не е по наша вина. Ние сме отварящите вратите, светлината в мрака. Това никога не трябваше да се случва! Аз съм избраната сред дванайсетте, но останах сама. В мен има карти, но съм изгубена; в мен има небеса, но те са мъртви. Мъртви и мъртви и мъртви завинаги, о, звездни богове!
Косъмчетата по врата на Кару настръхнаха. Акива стоеше до нея.
- Какво става с нея? - попита го тя. - Имаш ли представа за какво говори?