-Не.
- Тя серафим ли е?
Той се поколеба, преди да отговори.
- Не. Тя е човешко същество. Не притежава огъня. Но има нещо...
Кару също го чувстваше и също като него не можеше да го назове. Коя беше тази жена? И как така говореше езика на серафимите?
- Мелиз е изгубен - продължаваше да нарежда като оплаквачка тя и косъмчетата по ръцете на Кару настръхнаха. - Дори Мелиз, първият и последният, Мелиз вечният, Мелиз е погълнат.
- Знаеш ли какво е това? - обърна се Кару към Акива. - Мелиз?
-Не.
- Какво става тук?!
Кару рязко се извърна при гласа на Зузана и се втренчи в нея, в тази дребна прекрасна бясна фея, тръгнала на кръстоносен поход. Зузана се стрелна право към двамата мъже, които я зяпнаха недоумяващо, опитвайки се да свържат стоманения тон с дребното момиче пред тях - чак докато не получиха солидна доза от нейния нийк-нийк поглед. Тогава тутакси престанаха да спорят.
- Тя кърви - кресна Зузана - на френски, който, предвид колониалното минало на Мароко, бе най-широко разпространеният европейски език по тия места, даже преди английския. - Вие ли й причинихте това?
В гласа й проблесна ярост, подобна на нож, наполовина изтеглен от ножницата, и двамата мъже побързаха да я уверят в своята невинност.
Зузана обаче не се трогна.
- Какво ви става, защо стърчите така?! Не виждате ли - тя има нужда от помощ!
Двамата нито имаха задоволителен отговор, нито време да измислят такъв, защото Зузана -с помощта на Мик - вече беше взела младата жена под своя закрила. Подхванаха я под лактите и внимателно й помогнаха да стане, а мъжете само наблюдаваха, смълчани и отрезвели, докато Зузана и Мик я отвеждаха със себе си. Тя продължаваше да нарежда на езика на серафимите -„Аз съм паднала и съвсем сама, потроших се на една скала и вече никога няма да бъда цяла...“ -а във всяващите ужас очи нямаше и следа от разум, но краката й все пак се движеха и тя не направи никакъв опит да се съпротивлява, нито мъжете посмяха да възразят, така че Зузана и Мик просто я отведоха.
След два часа, когато американците в тъмни костюми дойдоха да я търсят, рецепционистът ги отведе първо в стаята на Близа, а после - след като я откриха изпразнена както от обитателката, така и от вещите й - към стаята на малкото бясно момиче и нейното гадже, които, това казано под сурдинка, бяха изпразнили половината кухня на хотела. Почукаха на вратата, но не получиха никакъв отговор, нито доловиха някакво движение отвътре, а когато нахлуха, не бяха особено изненадани да установят, че обитателите са се изпарили.
Никой не ги беше видял да напускат хотела, даже дечурлигата от казбата, които си играеха на двора - единственото място, през което можеше да се стигне до шосето.
Като се замислиха по-късно, дадоха си сметка, че никой не ги беше видял и да пристигат.
След себе си не бяха оставили никакви други следи освен опразнените до дъно съдове и -това щеше да послужи за една от конспиративните теории - няколко дълги сини косъма в душ кабината, където ръката на ангела беше галила дяволската глава по време на една дълга - и така дълго чакана - прегръдка.
Имало едно време,
едно пътуване,
което щяло да съшие всичките светове с конеца на светлината.
ПРИШЕСТВИЕТО + 60 часа
52. Барут и разложение
За Морган Тот това си беше същинска Коледа - в смисъл на празнична-алчност-за-подаръци, разбира се, не в смисъл на раждане-на-Христа. Ама наистина.
Текстовите съобщения на телефона на Близа с всеки час ставаха все по-откачени и по-отчаяни. Приличаше на някакъв налуден фарс, предназначен само за него и той почти си пожела да има съучастник - някого, с когото да се чудят и маят как е възможно да съществуват такива хора на света! Но не можеше да се сети за никого, който, ако разбере какви ги е свършил, не би се разтреперил от фарисейски ужас и не би се обадил в полицията.
Тъпанари.
Имаше нужда от някоя фенка, помисли си. Или пък гадже. С ококорени очи, благоговеещо. „Морган, ти си такъв злодей“, щеше да изгука тя. Но злодей в хубавия смисъл. В най-най-хубавия смисъл.
Телефонът изжужа. Това вече се беше превърнало в нещо като условен рефлекс на Павлов^ за Морган: телефонът на Близа започваше да вибрира и на Морган буквално му потичаха лигите в очакване на нова порция направо-не-е-за-вярване, някой-сигурно-ме-подръпва-за-верижката безумие. Този есемес също не го разочарова.