Положи особени грижи при съчиняването на предишните два отговора. Все едно водеше любовна кореспонденция. Така де, не че Разгут някога беше писал любовно писмо... Всъщност не, това не беше съвсем точно. Писал беше, но още в Отдавнашното, пък и създанието, което го изпрати, за да се сбогува с едно момиче с цвят на пчелен мед, със сигурност беше коренно различно от сегашния Разгут. По онова време все още изглеждаше като серафим и умът му беше същински диамант, без никакъв недостатък, дори малка пукнатина - какъв натиск се иска само за да строшиш диамант! - незасегнат от плесента и мръсотията, които го бяха превзели сега. Случи се преди толкова много време, но той все още помнеше как написа онова писмо. Вече не се сещаше за името на момичето, нито как изглеждаше. За него тя представляваше просто златисто петно без никакво значение, загатване за живота, който можеше да има, ако не беше избран.
Ако не се завърна - написа той тогава с изящен, но нетърпелив почерк, целият устремен напред, точно преди да поеме към столицата - знай, че ще нося със себе си спомена за теб през всички неизвестности, в мрака на всяко едно следващо утре и отвъд сенките на всеки хоризонт.
Или нещо подобно. Разгут си спомняше чувството, което го владееше тогава, макар да не беше запаметил точните думи, и то не беше любов, нито дори пяната от повърхността на истината. Той просто се застраховаше. Ако се окажеше, че не е избран - пък и какви бяха шансовете му сред толкова кандидати? - тогава щеше да се завърне у дома, щеше да се престори, че вече се е отказал, а момичето с цвят на пчелен мед щеше да го утеши със своята копринена гальовно ст и - кой знае - може би щяха да се оженят, да си народят деца и да заживеят безлично-щастлив живот в сянката на неговия провал.
Но той беше избран.
О, славен ден. Разгут бе един от дванайсетте в Отдавнашното и цялата слава беше тяхна. Денят на Назоваването: такъв триумф. Толкова светлина имаше в града, че засенчваше нощното небе и те не можеха да съзрат звездните богове, но звездните богове виждаха тях и това беше най-важното - че боговете ги виждат и знаят: те бяха избраните.
Отварящите вратите, светлината в мрака.
Разгут никога повече не се завърна у дома и не видя отново момичето, но ето вижте - той не я беше излъгал, нали така? Помнеше я и досега, отвъд сенките на хоризонта, в мрака на следващото утре, което едва ли би могъл да си представи.
- Какво пише тя?
Тя.
Гласът на Яил проникна в бляновете на Разгут. Това писмо не беше от коприненото момиче, а от жена, която никога не беше виждал - макар името й да не му бе непознато, - н в нея нямаше капка благост, нито капчица, но така беше най-добре. Вкусовете на Разгут сега бяха много по-зрели. Благостта беше блудкава и скучна. Нека си остане за пеперудите и колибритата. Сега той имаше много по-изострени апетити, също като бръмбар гробар.
Апетит за нещо като барут и разложение.
- Пушки, експлозиви, амуниции - преведе на Яил Разгут. - Казва, че може да ти достави всичко, от което имаш нужда, и всичко, което пожелаеш, стига да приемеш условията й.
- Условия? - изсъска през слюнка Яил. - Че коя е тя, та да ми поставя условия?!
Така беше още от първото писмо. Яил нямаше слабост към силни жени и гледаше на тях единствено като на нещо, което трябва да бъде пречупено и да си остане натрошено. А самата мисъл за жена, която предявява претенции! Жена, която не беше способен да усмири! Това направо го вбесяваше.
- Тя е твоят най-добър избор, ето коя е тя - отвърна Разгут. Това беше един от многото възможни отговори и единственият, от който Яил се нуждаеше. Тя е хищник. Тя е зловонна плът. Тя е черен прах, очакващ искрата, която да го възпламени. - Никой друг не успя дори чрез подкупи да си проправи път до теб, така че ето между какво избираш днес: или продължавай да ухажваш тия навъсени държавни глави и да ги гледаш как ситнят през минираното поле на общественото мнение, страхувайки се от собствените си народи повече, отколкото от теб, или дай това просто обещание на тая разумна жена и приключи веднъж завинаги. Твоите оръжия те
очакват, императоре. Какво е едно мъничко условие в сравнение с тях?
53. Майсторски клас за повдигане на вежда
Когато Мик и Зузана влязоха в лобито на гранд-хотел „Сейнт Риджис“, Рим, разговорите утихнаха, пиколото повторно се обърна да ги погледне, а една елегантна матрона със сребърен кок и хирургически оформени скули неволно посегна към перлите си, оглеждайки се за хотелската охрана.
Стопаджиите само с по една раница на гърба не отсядаха в „Сейнт Риджис“.