Зузана и Мик нямаха представа колко ще струва това на Кару, на нейната мнима баба Естер, или пък на този, който плаща сметката. При обичайни обстоятелства подобно разточителство би ги накарало да се почувстват неудобно, дребни и незначителни, същински селяндури в присъствието на хора от по-горна класа. Всъщност това би ги накарало да се почувстват точно така, както тази жена искаше да ги накара да се почувстват. Не и този ден обаче. Благодарение на натрупания от Зузана в последно време опит, сега тези изолирани от света, привилегировани хора й приличаха на скъпи обувки, които стоят по кутиите си триста шейсет и два дни в годината, защото никой не ги носи. Надлежно увити в мека хартия и далече от всякакви опасности, те познаваха само бляскавите гала събития и вътрешността на кутията. Ама че тъпия. Ама че скука. В сравнение с всичко това полепналата по нея мръсотия от пътуването и ексцентричната непристойност на външния й вид я караха да се чувства като в доспехи.
Извоювах си тази мръсотия.
Уважавайте. Мръсотията.
- Точно така - каза тя. - Кралският апартамент. Вие би трябвало да ни очаквате. - Освободи се от раницата си и я остави да падне на пода, вдигайки при съприкосновението си с него задоволително количество прах. - Ще бъде страхотно, ако се погрижите за багажа - допълни с прозявка. После вдигна ръце право нагоре, за да разкърши рамене - не защото имаше кой знае каква нужда, а за да покаже петната под мишниците си в пълния им блясък. Знаеше, че там са се образували концентрични кръгове от многократното изпотяване. Приличаха на кръговете в дървесен ствол и за нея имаха особено, магично значение. Те бележеха нейното пребиваване в една мрачна вълшебна приказка... която други едва ли биха преживели.
Тази риза завинаги щеше да остане непрана.
- Разбира се - откликна жената и сега гласът й беше само празна черупка от предишния глас. Забавно беше да я наблюдава човек как се бори с импулса да нацупи устни или да свъси вежди, да набърчи нос или да демонстрира онзи стоманен поглед прецених ви и ви намирам за недостойни през полуспуснати клепачи, който придава прословутия шик на италианките. Тя беше унизена. Нейната вежда аматьор се върна обратно на мястото си, където остана през цялото време на последвалата операция, приела скромната форма на запетайка. Без никакво протакане повече Мик и Зузана бяха съпроводени до асансьорите. Впоследствие качени. Преведени през нелепо тапицирания с плюш коридор. За да се съберат най-после с останалите от тяхната команда.
От чисто практична гледна точка се разделиха още на летище Чампино в покрайнините на Рим, където кацна чартърния самолет, пратен от Естер. Зузана и Мик слязоха - привидно единствените пътници - и минаха през паспортната и митническа проверка като човешки същества, докато останалите се разтвориха във въздуха още при стълбичката на самолета. Отправиха се по права линия директно към хотела, докато Мик и Зузана взеха такси, за да ги настигнат.
В хола на апартамента, свита върху дивана с избродирана с флорални мотиви лимоненозелена копринена тапицерия, Кару очакваше пристигането им. На позлатената масичка пред нея лежеше карта на Ватикана, отворен лаптоп и внушителна скулптурна композиция от истински плодове, включително ананас - сякаш човек можеше просто да посегне и да го захапе. Кару не откъсваше поглед от гроздето, но се боеше да не срути цялото това фантастично произведение.
- Вземи си нещо, ако искаш - поощри я мнимата й баба Естер Ван де Флут, която седеше край нея, поглаждайки с босия си крак мускулестия гръб на огромното куче, проснато отпред.
Естер, макар и приказно богата, не беше от онези приказно богати възрастни дами, които лягат под скалпела, за да запазят младостта си, спазват драконовски диети само и само да останат кожа и кости и носят дизайнерски дрехи, които биха подхождали повече на някоя манекенка.
Тя носеше джинси и туника, която си хареса на една улична сергия, а бялата й коса беше прибрана в небрежен кок. И очевидно не беше аскет, ако се съди по сладкиша в ръката й н уютните извивки на гърдите и ханша. Младежкият й вид - по-точно привидните седемдесет години, тъй като всъщност караше тринадесетото си десетилетие - беше съхранен не чрез хирургическа намеса или диети, а с едно желание.