Естер забоде изгризания си нокът в папския дворец.
- Ето тук - каза. - В самото лоно на лукса.
Знаеше точно кои прозорци водят директно към „Клементина“, величествената зала за аудиенции, предоставена сега за лично ползване на Яил, както и къде е най-вероятното разположение на стражата, както папските швейцарци, така и контингентът от ангели. Пръстът й проследи също Ватиканския музей по цялата му дължина, където се помещаваха по-голяма част от домакините и в чието крило с антични статуи в предишния си нормален живот Кару прекарваше неусетно времето, правейки следобедни скици.
- Благодаря ти - каза Кару. - Това ще ни е от голяма помощ.
- Естествено - отвърна Естер, потъвайки отново в претенциозния диван. - Мнимата ти баба е винаги на разположение. А сега ми кажи как е Бримстоун и кога пак ще отвори порталите. Старото чудовище наистина ми липсва.
На мен също, помисли си Кару и сърцето й в миг стана на лед. Събираше кураж за този момент през цялото пътуване дотук. Не посмя да каже истината по телефона. Вулканичната реакция на Естер беше така неочаквано прочувствена: „О, слава на бога! Къде се изгуби, дете?! Поболях се от тревога. Месеци наред ни вест, ни кост от теб! Как можа да не ми се обадиш?!“, че напълно обърка Кару. Държеше се като истинска баба, или поне както Кару си представяше, че може да се държи една истинска баба - пръскаше щедро чувства наляво и надясно, макар доскоро да ги раздаваше пестеливо като милостиня: по график и с известна неохота.
Кару реши да й съобщи лично тежката новина, но сега, когато времето за това дойде, правилните думи отказваха да се подредят в ума й. Той е мъртъв.
Там е било същинска касапница.
Той е... мъртъв.
Почукването, дошло съвсем навреме, беше същинско избавление. Кару скочи от мястото си.
- Мик и Зузе - възкликна и хукна към вратата. Апартаментът беше толкова просторен, че наистина се налагаше да тича, за да стигне вратата сравнително навреме. Разтвори я широко. -Защо се забавихте толкова? - попита, притискайки приятелите си в леко миризлива прегръдка. Те миришеха, не тя.
- Трябваха ни два часа, за да се доберем от летището дотук - каза Мик. - Тоя град съвсем е откачил.
Кару сама се убеди, че наистина е така. От въздуха беше видяла огромния пулсиращ пръстен човешки същества, събрали се около оградения с крепостна стена Ватикан. Дори на тази височина чу песнопенията, макар да не успя да различи думите. Гледката притеснително и напомни как зомбитата по филмите обсаждат някой човешки анклав, опитвайки се да проникнат вътре. А и останалата част от града, макар и не толкова... зомбирана, не се различаваше особено.
- Дано поне сте успели да подремнете в таксито - каза тя.
В самолета всички бяха успели да си наваксат поне няколко часа от така необходимия сън. Кару склони глава на рамото на Акива и се унесе в спомени за неговата гола кожа, долепена о нейната. А сънищата й се оказаха... по-ободряващи дори от почивката.
- Само малко - отвърна Зузана. - Но сега най-много имам нужда от баня. - Тя отстъпи и бързо измери Кару с поглед. - Я се виж само! Само два часа в Рим и вече си същинска модна икона! Как успя да си намериш толкова бързо нови дрехи?
- Тук е така. - Кару ги поведе навътре. - Когато пристигнеш на Хаваите, те окичват с гирлянда от цветя. В Италия те посрещат с дрехи със съвършена кройка и обувки от естествена кожа.
- Е, изглежда „те“ са били в почивка, когато ние пристигнахме - отвърна Зузана, сочейки външния си вид. - За ужас на всички в лобито долу.
- Майчице мила! - Кару потръпна, като си го представи. - Толкова зле ли беше? - Самата тя си беше спестила възмутените погледи, пристигайки защитена от заклинанието за невидимост, при това влезе направо през терасата, не през лобито.
- Зузе проведе един дуел с погледи - отбеляза Мик.
Зузана изви вежда.
- Трябваше да видиш противника ми.
- Не се и съмнявам - отвърна Кару. - Освен това „те“ не са били в почивка. Просто те чакаха да пристигнеш. Естер на всички ни е взела нови дрехи.
Докато го казваше, вече влизаха в хола.
- Всъщност пратих да ги купят - уточни Естер с напевния си фламандски акцент. - Дано всичко ви е по мярка. - После се надигна от дивана и тръгна към тях. - Толкова съм слушала за теб, скъпа - каза топло, протягайки се да поеме ръцете на Зузана. В този момент беше самото въплъщение на родна баба.
Естер Ван де Флут всъщност не беше ничия баба. Нямаше нито деца, нито притежаваше майчински инстинкт. В ролята си на „баба“ беше по-скоро политически, отколкото емоционален съюзник на Кару. В живота си старата дама беше осигурила безброй диаманти както на свръхбогатите си клиенти, така и на Бримстоун; не се колебаеше да върти бизнес както с хора, така и с не-човеци, а също и с полу-човеци, както наричаше повечето от нечестивите търговци около Бримстоун и с които беше изградила световна информационна мрежа. Движеше се както в най-елитните кръгове на обществото, така и в сенчестите му сфери: по телефона обясни на Кару как в единия си джоб държи кардинал, а в другия - търговец на оръжие, а нямаше никакво съмнение, че джобовете й са много повече. Почитаха я почти като обвита в мистерия персона, най-вече задето беше успяла така загадъчно да се съхрани - тя се забавляваше със слуховете, че е продала душата си срещу безсмъртие, - но и заради няколко на пръв поглед неизпълними услуги, които според мълвата беше оказала на високопоставени личности.