Вестите за тях нямаше как да смекчи. Туига беше мъртъв. Ясри също, макар душата й, също като тази на Исса, беше запазена и оставена на място, където Кару да я открие - още една надежда в бутилка, ако се съди по съдбоносното послание на Бримстоун. Кару все още не беше успяла да стигне до нейната кадилница, макар да знаеше мястото: сред развалините на храма на Елай, където те двамата с Акива преживяха цял месец от незабравимо сладки нощи; това обаче се беше случило преди цял един живот.
Тя само леко кимна в отговор на Естер. Сега нямаше никакво желание да й разкрива тайната на възкресяването. Също като самата Кару преди да разчупи ядеца, Естер нямаше представа за какво са му зъбите на Бримстоун - нито скъпоценните камъни, които купуваше от нея, - а точно сега Кару не беше склонна да я посвещава в тайната.
- Много умряха - отвърна, опитвайки се - неуспешно - да потули емоциите си. - И още повече ще загинат, ако не успеем да спрем ангелите и не затворим портала.
- И ти смяташ, че може да го направиш? - попита Естер.
Поне се надявам, каза си Кару, но отговорът й беше много по-прост.
- Да - каза.
Зузана отново се намеси в разговора и независимо дали сега беше матадор, или бик, очите й гледаха бистро, целеустремено и съсредоточено.
- Някои от тези желания ще са добре дошли и сега.
- Ами - подхвана объркана Естер, - сега наистина не ми е останало нито едно. Толкова съжалявам. Само да знаех, сигурно щях да ги използвам по-пестеливо. О, бедничката ми тя -обърна се към Кару, стискайки ръката й.
Устата на Зузана заприлича на тънка права линия.
- Аха - беше единственото, което каза.
Мик, изглежда, беше решил, че някакъв светски дълг му налага да компенсира липсата на обноски у Зузана, затова неловко се намеси в разговора.
- Ами, ние благодарим, хьм, за самолета. И за хотела също, и всичко останало.
- За нищо - отговори Естер и Кару усети, че времето за запознанства, приятни - и неприятни - приказки е вече изтекло. Чакаше ги работа.
Тя се обърна към приятелите си.
- Банята е в края на коридора. Не е много занемарена. Дрехите са в голямата спалня. Заемете се с преобличането.
Зузана сбърчи вежди.
- Ами останалите? - Тя се поколеба. - Елиза? Тя... по-добре ли е?
Нова грижа налегна Кару. Какво би могла да каже за Елиза? Елиза Джоунс. Ама че странна работа. Знаеха името й само защото носеше лична карта, не защото сама можеше да им го каже. После едно бързо проучване в Гугъл доведе до смайващи резултати. Елизаел, потомка на ангел. Звучеше налудно както и всичко останало, - също като надписа на оная тениска, която навремето Зузана направи просто на майтап - но фактът, че говореше безупречно езика на серафимите, накланяше везните в нейна полза.
Колкото до онова, което каза на езика на серафимите, то звучеше потискащо зловещо и се изливаше от нея като същинска фуга^. А на въпроса на Зузана: тя по-добре ли е, Кару не знаеше какво да отговори. Още в Мароко се опита да мобилизира цялата си лечителска дарба, за да й помогне, но как би могла, след като не знаеше какво не е наред с нея?
Сега Акива опитваше на свой ред - по някакъв свой си начин - и Кару се надяваше от цялото си сърце, че когато заведе приятелите при тях, ще ги заварят потънали в разговор.
- Насам - каза, посягайки към дръжката на вратата към дневната. Погледна към Естер и се насили да се усмихне. Не понасяше обтегнатите отношения и за кой ли път й се прииска възрастната жена да не е толкова студенокръвна и пресметлива. Но си даваше сметка, винаги го беше знаела, че щом Естер направи нещо за нея - като Коледата, когато я заведе у дома си в Антверпен, а там я чакаше пълен с подаръци хол, като изваден от списание за вътрешен дизайн; сред подаръците имаше приказно ръчно изработено люлеещо се конче, с което трябваше да се раздели след празниците и което повече така и не видя, - го прави само за да си спести по-го леми грижи.
Това не беше нито приятелство, нито семейна грижа. Просто бизнес, в който усмивките не са задължителни.
Но въпреки това Кару й се усмихна и Естер отвърна на усмивката й. В очите й имаше тъга, съжаление, дори май някакво разкаяние и по-късно Кару щеше да си спомни какво си помисли тогава: е, това вече е нещо.
И наистина беше така.
Само че не точно това, което тя си мислеше.
55. Поезия на лудостта
Акива не за първи път се спускаше до най-мрачните дълбини на съзнанието, до мястото, където се раждаше магията, и въпреки това все още нямаше никаква представа къде точно обитава тя - вътрешно или външно. Колко надълбоко, на какво разстояние или колко далече е стигнал.