Обикновено изпитваше чувството - не съвсем ясно, но приблизително точно, - че преминава през някакъв люк към други селения и докато потъваше все по-дълбоко и по-надълбоко, без да стига какъвто и да било предел, имаше усещане за безкраен океан, но после и това му се виждаше недостатъчно. Просторно. Безгранично.
Той наистина вярваше, че това му принадлежи. Че това е той самият. И сякаш можеше да трае вечно - лична вселена, измерение някакво, чиято безкрайност надхвърляше доскорошната му представа за „съзнание“ - като за мисли, породени в главата му; като за функция на неговия ум.
Какво необозримо нещо беше умът! Ами духът? Ами душата? И ако те нямаха нищо общо с физическото пространство, заемано от тялото, тогава къде бяха? Тези въпроси направо го замайваха. Всеки път, щом изплуваха на повърхността, неясни и обременяващи, нещо започваше да го гложди - неудовлетворение от неговото собствено невежество.
И това беше преди да опита да проникне в нечие чуждо съзнание.
На прага на съзнанието на Близа той усети, че е изправен пред нов люк към различни селения, не по-малко безкрайни от неговия ум, но много далечни от него. Безпределността не се поддаваше на познание. Всеки можеше да пропадне в нея и да пропада безкрайно. Можеше да се изгуби. А Близа беше се изгубила. Дали можеше да я върне обратно? Трябваше да опита. Заради самата нея - мисълта за подобна безпомощност всяваше у него ужас и той искаше да я избави. Но и заради себе си - заради тези нестихващи жални излияния. На неговия език. По някакъв странен начин хем познат, хем чужд - езикът на серафимите, да, но с интонации и фрази, каквито никога не беше чувал и... звездни богове, какви неща само говореше тя...
Зверове и причерняло небе, отварящите врати и светлина в мрака.
Избрани. Паднали.
Карти, но аз съм изгубена. Небеса, но те са мъртви.
Потоп.
Мелиз.
„Това е някаква поезия на лудостта“, така каза Зузана, и то беше и двете: и лудост, и поезия, но накара Акива да откликне сякаш беше камертон, трептящ на неговите честоти. Тук имаше нещо, нещо много важно и затова той прекрачи от своята безкрайност в нейната. Нямаше представа дали това е наистина постижимо и ако да, дали е редно. Чувстваше се като нарушител, сякаш минаваше нелегално чужда граница. Усети съпротива, но я преодоля. После взе да търси Близа, но не успяваше да я открие. Извика я, но тя не откликна. Пространството наоколо беше различно от неговото. Тук цареше задушен хаос. Всичко беше в движение. Болезнено, неспокойно и уплашено. Тук владееше чувството за нещо нередно, за нещо много мъчително, но то беше далече отвъд неговите представи и той не посмя да навлезе по-надълбоко.
Не успя да я открие. Нито да я извади на повърхността. Не успя. Въпреки това опита поне да укроти хаоса в нея, заплащайки десятък от собствената си болка.
Когато изплува и отвори очи, изпита чувството, че отново се връща в своето аз; видя Кару до себе си, заедно със Зузана и Мик. И Вирко също, макар химерата да не се беше откъсвала от него нито за миг. А право насреща - Елиза. Сега беше утихнала, но Акива видя с очите си онова, което вече чувстваше със сърцето си: че не е успял да я избави.
Въздъхна дълбоко. Почувства разочарованието като поражение. Кару приближи. Държеше кана с вода и му наля една чаша. Докато той пиеше, постави хладна ръка върху челото му и приседна на подлакътника на креслото, опряла бедро в рамото му. Това беше ново и изумително късче нормалност - Кару да се притиска в него, - и то повдигна духа му. Тя му беше говорила за тяхното щастие като за неоспорима реалност, независима от всичко случващо се - извън всичко останало, неподвластна на него. За Акива тази представа беше съвсем нова - че щастието не е някакво мистично място, което трябва да се достигне или завоюва; някаква сияйна земя, отвъд границите на нещастието; някакъв рай, който очаква да бъде открит, а е нещо, което упорито те съпътства, през каквото и да преминаваш; просто и делнично като багажа и провизиите. Храна, оръжие, щастие.
С надеждата, че оръжието, рано или късно, ще изчезне от картинката.
Нов живот.
- Сега изглежда по-спокойна - отбеляза Кару, оглеждайки Елиза. - Това е вече нещо.
- Но не достатъчно.
Тя не каза: може по-късно пак да опиташ, защото и двамата знаеха, че по-късно няма да има. Падаше нощ. Съвсем скоро щяха да тръгнат - той, Кару и Вирко - и никога повече да не се върнат. Така Елиза Джоунс щеше да остане изгубена, а заедно с нея и „Потопът“ и всичките й други тайни. Но Акива чувстваше някаква заплаха, ако остави нещата така.