- Искам да разбера за какво говори тя - продължи той. - Какво се случва с нея.
- Усети ли изобщо нещо?
- Хаос. Страх. - Поклати глава. - Нищо не знам за магията, Кару. Дори най-основното. Усещам, че притежаваме, всеки от нас го има... - Търсеше подходящите думи. - ... Система от енергии. Даже не знам как да го нарека. То е нещо повече от разума, повече от душата. Измерения. - Пак трескаво затърси дума. - Географии. Но аз не познавам релефа, нито как да се ориентирам в него, нито дори как да го видя. Все едно вървя слепешката в мрака.
Тя се усмихна слабо и когато заговори, в гласа й прозвуча пресилена ведрост.
- А ти откъде знаеш какво изобщо е мракът? - попита. Ръката й погали крилете му и при докосването от тях се разхвърчаха искри. - Ти самият си светлина.
Акива за малко да отвърне: знам какво е мракът, защото наистина беше така; познаваше го до най-страховития смисъл на тази дума, но не искаше Кару да си помисли, че отново се връща към онова състояние на студена пустота, от което го извади в Мароко. Затова си прехапа езика и беше доволен, че успя, защото малко след това тя добави, толкова тихо, че едва я чу: „И за мен също“.
Той я погледна, изпи я с очи и усети, както беше ставало толкова много пъти досега в нейно присъствие - на Мадригал и на Кару - прилив на нов живот, на буен растеж. В него покълваха филизите на усещания и чувства, каквито не беше познавал преди нея и не би могъл да познае, ако не беше тя и това беше нещо реално. Разклоняващи се и проникващи през всеки отвор корени, през всичките нива на мрака; „системата от енергии“, която беше описал толкова непохватно - непознатите измерения и географии, - се променяха заради тях, също като тъмно ъгълче в космоса при избухването на нова звезда. Акива стана по-ярък. По-завършен.
Единствено любовта беше способна на това. Той взе ръката на Кару, мъничка и прохладна, и я задържа, без да откъсва поглед от нея. Щастието беше тук като необходим инвентар, натоварено редом с тревогата и скръбта и куража, и то не решаваше нищо, но поне го облекчаваше.
- Готова ли си? - попита.
Защото беше дошло време да навести чичо си.
*
Сбогуваха се без да си кажат „сбогом“, защото Акива ги предупреди, че това носи лош късмет - все едно да дръпнат дявола за опашката. Но каквито и да си казваха, върху думите им тегнеше сянка, защото тази раздяла нямаше да е никак кратка. В последния им урок по химерски Вирко научи Зузана да казва: „Целувам очите ти и оставям сърцето си в твоите шепи“ - стар химерски прощален обичай, а Зузана, естествено, тутакси изигра цяла пантомима как приема в дланите си повереното й туптящо сърце.
Естер се суетеше наоколо, превърнала се отново в загрижена баба с елементи на нещо като разкаяние. Първо се увери, че са взели картата и знаят пътя. Загрижено попита какво ще правят срещу толкова много врагове, но Кару не й обясни подробно. „Нищо особено - гласеше отговорът. - Просто ще ги убедим да се върнат у дома.“
Естер, изглежда, се разтревожи, но не продължи да разпитва.
- Ще поръчам шампанско - каза на прощаване, - за да отпразнуваме вашата победа. Единственото ми желание е и вие да сте тук, за да го изпием заедно.
Елиза през цялото време седеше неподвижно, вперила поглед някъде напред.
- Ще се погрижите ли тя да получи необходимата помощ? - обърна се Кару към Зузана и Мик. - След като ние заминем.
Зузана тутакси доби каменно изражение и избегна погледа на Кару, но Мик кимна.
- Не се притеснявай - отвърна. - Вие и без това си имате достатъчно грижи.
За разлика от Зузана той разбираше защо всичко трябва да стане точно по тоя начин. И на няколко пъти се опита да й го обясни, докато пътуваха към хотела. „Нали ти е ясно, че изобщо не приличаме на самураи? - попита. - И от нас няма да има никаква полза, а само излишен товар за Вирко. Ще им се пречкаме непрекъснато. А ако има ново сражение...“
Той дори не си направи труд да довърши.
- Благодаря ти - каза Кару и за последно погледна безпомощно към Елиза. - Знам, че ви товаря с голямо бреме и отговорност, но поне имате достъп до всичките ми пари. Моля ви да ги използвате. Както за нея, така и за себе си. При всеки случай.
- Пари - промърмори гнусливо Зузана, сякаш бяха нещо напълно безполезно, даже обидно.
Кару я погледна.
- Ако има нещо, което да ме накара да се върна - каза тя, ненавиждайки това ако, сякаш самата дума беше неин личен враг, - това ще си ти. Ще намеря начин да те взема.
- И как ще стане? Нали се каните да затворите портала?